Изборното законодателство в България винаги е представлявало важен политически въпрос, а предложенията за промени в него са обект на постоянен дебат между партиите, чрез който те консолидират симпатизантите си. Тази особеност често води до прибързани изменения в процедурите, които впоследствие биват оспорвани, налагани отново и пр.

Непрекъснатите промени в правилата обаче създават несигурност в избирателите и затрудняват работата на изборната администрация.

През последните дванадесет години след въвеждането на Изборния кодекс са направени над 80 предложения за изменения в неговите текстове. Повечето от тях са внасяни непосредствено преди провеждането на избори, без сериозна обществена подкрепа и/или подробна обосновка от страна на законодателя.

Показателно е, че поредните изменения в Изборния кодекс идват само няколко месеца след последните такива, приети непосредствено преди парламентарните избори през април 2026 г., в Народното събрание вече са внесени нови законопроекти. Те предлагат промени в редица ключови елементи на изборния процес, като част от тях преразглеждат или отменят разпоредби, които са влезли в сила преди броени месеци. 

В тази връзка в опит за търсене на задълбочен дебат по темата в поредица от материали ще публикуваме мнения от представители на политически партии, изборната администрация и изборни експерти.

Първото интервю е с г-жа Надежда Йорданова, председател на парламентарната група на Демократична България.

Кои според Вас са най-важните нерешени проблеми в изборното законодателство в България? Имало ли е значими препоръки за промени през последните години, които според Вас заслужават специално внимание?

Основният нерешен проблем пред изборното законодателство е как като общество да изградим доверие в изборния процес. Проблемът с доверието наистина е голям. От чисто техническа гледна точка, българското изборно законодателство не е лошо. В него са разписани ясни процедури и са предвидени множество гаранции както за предизборната кампания, така и за изборния ден и за отчитането на резултатите.

По-големият проблем е в честите смени на правилата. За съжаление, съществува и широко съгласие в обществото, че изборното законодателство се нуждае от цялостно преосмисляне, така че да се прекрати практиката на постоянни промени. Липсва обаче консенсус как трябва да изглежда подобна реформа и какви принципи следва да залегнат в нея.

Само няколко месеца след последните промени в Изборния кодекс вече се обсъждат нови изменения. Как оценявате тази практика? Какво показва тя за начина, по който се правят изборни реформи в България?

Според мен този подход е погрешен. От гледна точка на “Демократична България” възстановяването на машинното гласуване в неговия пълен обем – машинно гласуване и машинно отчитане на резултатите, както и по-добрата подготовка на членовете на секционните избирателни комисии са мерките, които към момента биха решили най-належащите проблеми. Те се откроиха ясно и при анализа на Конституционния съд по делото за изборите за 51-вото Народно събрание.

Постоянните промени в изборното законодателство преди почти всеки вот е само по себе си проблем и тази практика трябва да бъде прекратена.

Когато “Прогресивна България” заговори за поредна предстояща голяма реформа на изборното законодателство след президентските избори, първо трябва да изясни какво се има предвид. Ако това означава съществени законодателни промени непосредствено преди местните избори, които всички знаем са най-сложните за организиране и провеждане, според мен това би било авантюристично решение. 

Ако от “Прогресивна България” искат да поставят началото на широк обществен дебат и търсене на консенсус по основните въпроси на изборния процес, това е различно. Например трябва да се обсъди каква технология на гласуване искаме да използваме в бъдеще – дали ще продължим да гласуваме с тези машини или ще се въведат други устройства, ще се върнем ли към разговора за експерименталното електронно дистанционно гласуване, дали изборната администрация да остане изцяло изградена на партиен принцип или да се търси по-голяма професионализация и стабилност. 

Именно по тези големи въпроси е необходим обществен консенсус. Практиката всяко парламентарно мнозинство да налага собственото си виждане води до непрекъснато движение от едната крайност към другата и не допринася за изграждането на доверие в изборния процес.

Разбира се, не бива да пропускаме и други ключови елементи на изборния процес – предизборната кампания, медийната среда и финансирането на кампаниите. Те имат съществено значение за формирането на обществените нагласи и за информирания избор на гражданите, макар да не са пряко свързани със самата технология на гласуване и отчитането на резултатите.

Особено важна е новата медийна среда – социалните мрежи, различните форми на влияние и информационните кампании. Тук вече не говорим само за изборно законодателство, а за по-широк въпрос, свързан с институционалната устойчивост. Това е разговор, който според мен България все още не е започнала за съжаление.

Как бихте описали политическата и институционална среда за провеждане на изборни реформи през последните години? Има ли реална готовност за промени или по-скоро съществува съпротива срещу тях?

Не бих казала, че всички политически сили просто стоят настрана. Например ГЕРБ последователно се противопоставя на машинното гласуване и активно защитава модела на едновременно гласуване с хартиени бюлетини и машини, както и сегашния начин на формиране на изборната администрация.

Според всички анализи, включително и решението на Конституционния съд, именно смесеният модел на гласуване е най-сложното и най-лошо решение. От една страна, той не води до по-висока избирателна активност, а от друга – изключително затруднява работата на изборната администрация при отчитането на резултатите и създава повече възможности за грешки и злоупотреби.

Кои според Вас са основните фактори, които определят дали една препоръка за изборна реформа ще бъде приета или няма да бъде реализирана?

От това, което виждам при всички реформи, или по-скоро опитите за реформи, които се правят в България, най-големият проблем е, когато от един комплекс от мерки се вземат една или две и се въвеждат самостоятелно, а останалите отпадат. В такива случаи често се получава обратният ефект.

Една мярка може да бъде добра като част от цялостна реформа, но ако бъде приложена изолирано, да доведе до резултати, различни от очакваните.

Затова според мен единственото общо мерило за успешна изборна реформа са две неща. Първо, тя трябва да доведе до по-висока избирателна активност, т.е. повече хора да упражнят правото си на глас. И второ, да осигури бързо и точно отчитане на изборните резултати.

Кои заинтересовани страни имат най-голямо влияние върху процеса на промени в изборното законодателство?

На първо място това са парламентарно представените политически партии и гражданското общество. 

Виждаме, че когато гражданските организации и гражданската енергия набере сили, дори управляващите първоначално да отказват да се съобразят, впоследствие често са принудени да го направят.

Как бихте оценили ролята на гражданските организации, експертната общност и международните наблюдатели в процеса на изборните реформи?

И международните наблюдатели, и неправителствените организации, и гражданските инициативи имат много важна роля в този процес. Те предлагат различни гледни точки, често много професионални и обективни, без да са обременени от партийни или идеологически позиции. Освен това дават възможност да се сравнява опитът на различни държави – какво работи и какво не.

Добро впечатление ми правят и изборните наблюдатели, както международните, така и българските, които участват активно в заседанията на парламентарните комисии и в обществения дебат. Те поставят конкретни въпроси, свързани с организацията и технологията на изборния процес.

Притеснява ме обаче тенденцията неправителственият сектор да бъде остракиран от някои политически сили. Това според мен е погрешен подход.

От друга страна, смятам, че и самите неправителствени организации трябва да проявяват повече единство. Понякога, спорейки по дадени теми, техните съществени предложения остават на заден план и в крайна сметка позитивните решения не получават достатъчно подкрепа и обществено внимание.

Кои според Вас са основните правни, институционални и политически пречки пред реализирането на изборни реформи в България?

Както при всяка друга реформа, за да бъде тя стабилна, добре осмислена и устойчива, е необходимо време. В България рядко планираме достатъчно напред във времето. За да се случи един такъв процес както трябва, според мен е нужен поне двегодишен хоризонт.

От институционална гледна точка липсва силна водеща фигура. По модела, който сме избрали в България, изборният процес се организира от Централната избирателна комисия. Тя обаче е формирана на партиен квотен принцип. Тоест още по начина, по който е създадена институцията, липсва предпоставка именно тя да бъде двигател на една голяма изборна реформа. А изборната реформа предполага и политически решения – визия за развитието на изборния процес, разбиране за това накъде трябва да се върви. 

От друга страна, когато парламентът поведе подобен процес, обикновено виждаме, че мнозинството се изкушава да наложи собственото си виждане. Затова не бих казала, че има само една конкретна пречка за реформите. 

Според Вас има ли политически или обществени възможности през следващите години, които биха улеснили приемането на по-значими изборни реформи? И какво би могло да ги възпрепятства?

Според мен има и това се дължи на няколко фактора.

Първо, съществува обществен натиск да бъдат предприети мерки, които да доведат до по-висока избирателна активност. Второ, настоящите машини вече са с изтекла гаранционна поддръжка и така или иначе ще трябва да се вземат решения относно технологията на гласуване.

Как ще се развие общественият дебат обаче предстои да видим. Както вече коментирахме, към настоящия момент парламентарното мнозинство не е особено склонно да води политически дебати. Това е жалко, защото сега има четиригодишен хоризонт, в който спокойно може да се проведе задълбочен дебат и да се търси обществен консенсус. Засега обаче не виждам признаци някой сериозно да мисли в тази посока.

Проблемът е и чисто политически. Предстоят президентски избори, а когато си в навечерието на подобен вот, почти никой няма стимул да мисли за по-дългосрочни и устойчиви реформи. 

Ако можете да предложите една законодателна или институционална промяна, която най-много би подобрила изборния процес в България, коя би била тя? И какво според Вас липсва в настоящите предложения за промени в Изборния кодекс?

Честно казано, не съм си мислила коя е тази една промяна. И всъщност не вярвам, че съществува една единствена мярка, която по магически начин може да подобри изборния процес. Затова, въпреки изкушението да посоча една, няма да го направя. Искрено смятам, че е необходим комплекс от мерки.

Що се отнася до настоящите предложения за промени в Изборния кодекс, те нямат амбицията трайно да решат как трябва да изглежда изборният процес в България. Те са насочени основно към предстоящите президентски избори. Затова не бих казала, че в тях липсва нещо съществено – просто целта им е различна. Ако ги оценяваме спрямо поставената цел, според мен те са напълно достатъчни.