Технологията на гласуване се превърна в основна опорна точка в кампаниите на всички партии от 2021 г. насам. Редица формации смятаха, че въвеждането на машинно гласуване може да разреши проблемите с натиск над избиратели и практиките за купен и контролиран вот.

В последните дни усилено се заговори за поредните промени в изборните правила. Това се случва на фона на масови протести в края на миналата година, подадена оставка на правителството и ясно изразена криза на доверие в управляващата коалиция. Така има сериозна вероятност инициативите за промяна на Изборния кодекс неизбежно да се възприемат не като реформа, а като политически ход със съмнителни мотиви.

Съществена промяна, за която някои формации се застъпват, е въвеждането на нов вид машини – сканиращи устройства в секциите, които да отчитат и преброяват резултатите от гласуване с хартиени бюлетини. Мотивите за сканиращите устройства, изтъквани от партиите, включват подобряване на работата на комисиите при преброяването на окончателните резултати, скъсяване на времето за броене на гласовете и преустановяване на „злоупотреба при „превръщане” на действителни гласове в недействителни от членове на комисиите”. 

А от изявление на Има такъв народ в края на миналия месец стана ясно, че управляващата коалиция вече има предложения от няколко държави за сканиращи устройства, които да бъдат използвани за гласуване на предстоящи избори у нас.

За този нов вид технология на гласуване потърсихме мнението на г-н Даниел Стефанов – политолог, експерт по избори и технологии в изборния процес.

Можете ли накратко да обясните как точно работят оптичните сканиращи устройства – какъв е процесът от пускането на хартиената бюлетина в машината до получаването на резултат? Изцяло автоматизирана ли е процедурата и къде се включват или остават човешките решения и проверки?

При този вид технология за гласуване гражданите попълват по конвенционален начин хартиена бюлетина. След това я пускат в машина, която приема тази бюлетина и отчита какъв е вотът. В края на изборния ден машината изважда протокол с резултата от всички гласувания в изборния ден. С други думи при тази технология попълването на бюлетината е както сега, но отчитането става електронно и практически се избягва ръчното броене в изборната секция. Различните модели скенери имат различни особености. Нещо, което може да създаде някакви трудности за гласоподавателите, е моментът на подаване на бюлетината към отвора на машината. Преди години този момент затрудни дори президента Путин, който пробва няколко пъти, докато машината приеме бюлетината му и това видео обиколи всички социални мрежи.

Вие наблюдавахте на терен изборите във Филипините миналата година, където гласуваха именно със сканиращи устройства. Може ли да ни разкажете малко повече за плюсовете и минусите, които имаше за избирателите?

Винаги, когато се предлага прилагане на технологии в изборния процес, първият въпрос трябва да е защо, кой точно проблем в изборния процес искаме да решим с тази технология. Например, в някои държави използват биометрия, за да спрат многократно гласуване, при други с машини се решава проблем с броенето. Но винаги е важно да се знае причината, поради която се предлага една технология. Това е така, защото всяка технология носи промени и усложнения в изборния процес и нуждата той да се пригоди към нея. Филипините са един от случаите, при които прилагането на подобна технология практически прави изборите възможни и отчетни. Това е държава с почти 70 млн. избиратели, от които много голяма част – около 80%, гласуваха. Системата предвижда периодични избори за огромен брой позиции. Например във Филипините се избират отделно президента и вицепрезидента и този принцип се запазва и на долните нива – губернатор, вицегубернатор и т.н. В парламента има квота, която се избира през национални листи, както и такава в едномандатни райони. С други думи политическата система в тази държава предполага много избори, повечето, от които се организират едновременно. Така избирателите гласуват за между 10 и 18 електорални състезания в един изборен ден, на една бюлетина. Към това трябва да добавим и че Филипините са островна държава с около 2 000 заселени острова. Ето тази картина ни дава отговор на въпроса защо там има нужда от технология, която да отчита бързо резултатите от многото гласувания на 60-70 млн. души, разположени на 2 000 острова, и технология, която да предаде по сателитна връзка резултатите в няколко изчислителни центъра, където да се формират резултатите за различните изборни надпревари.

Филипините имат дълъг опит с използването на сканиращи устройства още от 2008-2010 г. Това означава, че те имат добре обучена и организирана изборна администрация, особено на ниво секция. Там членовете на СИК са рекрутирани от учители и преподаватели, основно млади хора. Това, което правеше изборите по-специфични, е отсъствието на тъмна стаичка. Това дава възможност повече хора едновременно да попълват сложната бюлетина и да не се губи време, за да може да се използва капацитетът на сканиращото устройство по-добре и да има само по една сканираща машина в секциите. Използваха се хартиени папки, които трябваше да помагат на избирателите да запазят тайната на вота както докато попълват бюлетината, така и докато подават бюлетината към устройството, но в мнозинството си хората не я използваха. Имаше и технически проблеми, свързани със замърсяване на елемент от машината, който имаше съмнение, че може да произведе невалидни гласове.

В кои други държави се използват подобни машини? Имат ли те сходен профил с България по отношение на организацията на изборите – брой избиратели, райониране, административен капацитет, дизайн на бюлетината и пр.? И винаги ли сканиращите устройства са разположени в избирателните секции?

От държавите около нас подобни устройства има в Грузия, преминаха пилотни проекти в Босна и Херцеговина. Наблюдавал съм избори с подобни устройства и в Ирак, 2021 г. Най-широко те се използват в САЩ. Има възможност подобна технология да се използва на ниво преброителни центрове. Скенерите там обаче са с друг капацитет и скорост на сканирането. Подобни са използвани на общинско ниво в Лондон между 2000 и 2021.Там общинският съвет също се избира по по-сложна избирателна система. Що се отнася до другите елементи, бюлетината, която използваме, ще трябва да се промени, но не толкова като принцип – интегрална с преференции, а за да се вкара в изискванията за широчина на машината. Според мен това широко използване показва, че сканиращите машини могат да бъдат използвани при различни системи – райони, избиратели и т.н. Въпросът е, че технологията изисква създаването на технически капацитет в изборната администрация, който да е свързан с тези особености. Дори и в конкретен смисъл – да знае как и кога да почисти машината, ако тя се зацапа.

Българската държава вече е платила над 100 млн. лв. за закупуване и експлоатиране на машините, с които гласувахме в последните години. Колко според Вас ще струва нова инвестиция в сканиращи устройства или пък тяхното първоначално наемане?

Цената във Филипините беше официално обявена – около 300 млн. евро, но тя беше за пълен пакет през наемане, като в нея влизат 110 000 машини, тяхната подготовка и обучение на служителите и т.н. Това означава, че ако в България се тръгне към наемане, това вероятно би струвало между 35 и 40 млн. евро за тези избори, макар че при сравнително малкия брой машини, които се наемат, може да е и по-висока. Световният опит показва, че технологиите излизат евтини само когато се използват за много избори и когато има създаден вътрешноинституционален капацитет за тяхната поддръжка и управление. Цената на глас с използването на различни видове машини варира между 5 и 10 евро, което е малко по-високо от средния стандарт за гласуване с хартия – между 4 и 7 евро.

Според част от партиите ниската избирателна активност у нас е заради доверието в начина, по който гласуваме, като има твърдения и че резултатите от машинното гласуване могат да се манипулират. С какво тази нова технология ще е различна от машините, които използваме досега? Би ли успяла тя да върне доверието на избирателите?

Технологиите могат да решават проблеми в изборния процес, особено когато те са изяснени предварително и технологиите са подбрани според това. Същевременно те създават други проблеми, като основното е, че намаляват прозрачността в едни сложен процес, който съчетава тайната и прозрачността – тайната на вота и прозрачността на броенето и формирането на резултата. Затова всяка технология в изборите се внедрява заедно със система от допълнителни гаранции, които целят да решат този проблем, който технологиите създават. И успехът на една технология в изборите зависи много повече от тези допълнителни гаранции – как те са направени и колко са убедителни за обществото, отколкото от самата технология – скенер или машина. В този смисъл, аз гледам на тази идея за скенери като на възможност за намиране на политически консенсус по въпроса какъв метод на гласуване да използваме, защото тя събира в себе си хартиената бюлетина и машинното броене. От тук нататък е въпрос как тя ще бъде внедрена – дали както машините досега, или по по-разумен, най-важното – начин, който създава доверие в гражданите, избирателите и политическите партии.

Кои според Вас са регулаторните гаранции, необходими едновременно с въвеждането на такава технология за гласуване – сертификация на хардуера/софтуера, задължителни одити, публични тестове на кода, стандарти за формата на бюлетината? И кой трябва да е отговорен например за независимото тестване и сертификацията?

Това вероятно е най-важният от всички въпроси, същевременно изглежда сравнително ясен като отговор. Принципът, който се прилага по целия свят, е да се провери какво влиза и какво излиза от машината. Това означава, че ние трябва да тестваме как работи софтуера – дали той се държи, както се предполага от него – дали събира гласовете правилно, дали не отбелязва повече невалидни бюлетини отколкото са пуснати и т.н. Трябва да сме наясно, че самите устройства не създават възможности за влияние върху самия софтуер и работата му в изборния ден. Всички тези проверки обаче са крайно специфични. Те могат да се направят само от тесни специалисти. Сравнете прегледа на изходния код с наблюдението на един наблюдател как върви броенето на хартиени бюлетини в секцията. Затова тези проверки – преглед на изходния код, логически тестове на софтуера, са важни, но не могат да бъдат единствени, защото те не говорят нищо и не могат да убедят мнозинството от гражданите и избирателите. Затова са нужни паралелни преброявания на хартиените бюлетини, които са реалните носители на гласа на избирателите, независимо от това как работи софтуера. Така че тук говорим не за единични мерки, които ще решат изцяло въпроса, а за система от последователни проверки, всяка от които носи своя смисъл. И главният принцип е публичност. Затова аз смятам, че един доклад на съответствието, публикуван много често след като машините за гласуване са тръгнали към секциите, и то от орган на изпълнителната власт, както правим в България, просто не върши работата, от която имаме нужда. Трябва да се намери друга формула. Лично за мен органът, който трябва да се занимава с тази система от проверки, е ЦИК, защото това по закон е независим орган, който обаче има балансирано политическо представителство. Това политическо представителство в този случай би играло положителна роля, защото ако партийните представители в ЦИК кажат, че машината или скенера са годни за избори, партиите няма как да възразят на това. Тогава обаче подготовката на самите устройства трябва да излезе от ЦИК.

Има ли според Вас достатъчно време да се въведе тази нова технология за предсрочните парламентарни избори през пролетта? И какви са основните принципи при въвеждане на нова технология на гласуване съгласно добрите международни практики? Какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да се приеме такова сериозно нововъведение с доверие от всички участници в процеса?

Това е сложен процес, който включва намиране на доставчик на машините, който да е наясно с българския изборен процес, администрация, изборна география и т.н. Купуването или наемането на машина за гласуване или скенер не е като купуването на кола. На практика няма две еднакви машини с еднакъв софтуер по света. Всяка държава има особености в изборния процес и това се отразява директно върху това как изглеждат софтуерът и устройството. Другото голямо предизвикателство е административния ни капацитет. Дори и да се тръгне към наемане – голяма част от тежестта да се справят с машините в изборния ден ще падне на членовете на СИК, които ще трябва да могат да боравят с тези машини. От трета страна, не последна по важност, е гласоподавателят. Ние не можем постоянно да стресираме избирателите с нови методи и условия на гласуване. Самият аз, който се опитвам да следя какви са промените в изборния процес в България, понякога не мога да се ориентирам. Подобни неясноти и постоянни промени, като тук дори не включвам спекулациите, които винаги са част от процеса, стряскат и отказват избирателите. За мен подобно решение може да се вземе сега, но да влезе в сила за след година. През това време ще може да се намерят решения на всички тези проблеми – внимателни преговори с доставчици, обучения на администрация, тестови гласувания и т.н.