Илия Кръстев е част от стажантската програма на ИРПС „Публични политики и гражданско участие”.

Той е студент по Европеистика в СУ “Св. Климент Охридски”, трети курс.

Проявява интерес към философия, теология, история и политология.

Роден е на 3 януари, 2005 г. Завършва началното си образование в 35. СЕУ “Добри Войников”,

а средното – в Първа английска езикова гимназия през 2023 г. Знае английски, испански и руски.

В последната година станахме свидетели на разгорещени спорове относно решението на Министерство на образованието да въведе предмета „Добродетели и религии” в учебната програма. Идеята за интегриран подход, който да съчетава познания за религиозните традиции и етични принципи и модели на поведение, се оформя сякаш като опит за отговор на общественото очакване за връщане на дисциплината в класната стая. Макар темата в голяма степен да засяга ценности, традиции и културна идентичност, тя повдига и въпроси за ролята на образованието, за свободата на убежденията и за границата между светска държава и религиозни институции. С настоящия текст ще се опитам да предложа критичен, но надявам се и балансиран, преглед на проблема.

За историята на религиозното обучение

В модерната история на България този предмет е познат първоначално като „Вероучение”. Въведен е официално през учебната 1908/09 г. със закона за началните училища. През учебната 1946/47 е забранен. След падането на комунистическия режим има публикувано експериментално помагало за 7. – 8. клас по време на управлението на Иван Костов (1998 г.), но то така и не става обект на широк публичен дебат. През 2018 г. Красимир Вълчев утвърждава програми по предметите: религия (християнство-православие), религия (ислям), религия (неконфесионално обучение). През 2020 г. БПЦ публикува учебници за учениците от I. до XII. клас, които се използват само от специализирани училища или от такива, които имат желание да преподават предмета. На 24.04.2025 г. се провежда кръгла маса, организирана от МОН, на която подкрепата за предмета преобладава. На 08.10.2025 г. Народното събрание одобри на първо четене закон за въвеждане на нов предмет „Добродетели и религии”. По думи на Красимир Вълчев религията няма да бъде задължителна, защото „едни либерални организации водят идеологическа битка срещу религията”. Според мнения на някои експерти пък основната пречка предметът да не бъде въведен в българските училища е, че учебниците по ислям и етика не са завършени. 

Кадър от кръглата маса, организирана от МОН на 24.04.2025 г.

За състоянието на училищното образование и аргументите „за“ въвеждането на предмета

От години се говори за нуждата от по-силна възпитателна функция на училището. Част от привържениците на предмета „Добродетели и религии“ смятат, че той може да подпомогне развитието на ценности, чувство за принадлежност, морал и дори културна грамотност. Други изтъкват, че религиозната култура е част от европейската история и учениците трябва да бъдат запознати с нея.

Същевременно сме свидетели как в последните години все повече родители възприемат българската образователна система като недостатъчно ефективна. Показателно е, че значителна част от семействата плащат за частни уроци, особено при подготовка за ключови изпити след 7-ми клас. Според различни публикации данните за стойността на тези плащания възлизат на стотици милиони всяка година. Това поставя сериозно въпроса доколко училището успява да осигури равен старт и качествено обучение за всички деца. Картината се допълва от резултатите на международни изследвания. В някои от тях в училищния процес се очертават проблеми като шум в класните стаи по време на провеждането на часовете, липса на дисциплина и затруднена концентрация в класната стая – все фактори, които директно намаляват постиженията на учениците и пречат на учителите да поддържат ефективен учебен процес.

Министърът на образованието Красимир Вълчев аргументира въвеждането на този предмет по интересен начин: „Група организации водят идеологическа война срещу религията. Те се опасяват, че ако децата са вярващи, това ще попречи на възцаряването на „либералния ред“. Но има солиден обществен консенсус, че трябва да засилим възпитателната функция в образованието.” Вълчев допълва, че дисциплината „Добродетели и религии” ще ограничи „идеологическата война срещу религията“, която отслабва моралните ориентири на младите. Основната теза е, че предметът ще укрепи идентичността на учениците и възпитателните функции на образователната система. 

И докато подобни аргументи не са изцяло лишени от основание и религията действително е културен фактор, това не намалява редицата възникващи предизвикателства от въвеждането на подобен предмет в училищното образование. 

Проблеми и рискове

Конституцията на България определя държавата като светска. В нея обучението следва да е независещо от религиозни доктрини. Това поставя въпроса доколко е уместно въвеждането на религиозно съдържание в задължителна форма, макар и под наименованието „задължителноизбираем“ предмет.

Тук следва да посочим и че учениците в първи клас са едва на 6-7 години. На такава възраст абстрактните философско-религиозни понятия се усвояват трудно и ще създадат редица причини за объркване в децата. Педагози и психолози от години посочват, че сравнителното изучаване на религии е по-подходящо в по-горните класове, когато са развити критичното мислене и способността за абстракция.

Става ясно също така, че предметът ще предполага да се направи избор между „Православие“, „Ислям“ и „Етика и добродетели“. Това неизбежно ще раздели децата по религиозен признак в клас. В България като страна без широкоразпространена практика на училищата в религиозното образование, подобно разделение може да създаде напрежение, противопоставяне или дори стигматизация. 

В публичното пространство вече се появиха притеснения, че някои автори и текстове, заложени в програмите, може да са свързани с идеологически течения с конкретен политически уклон. В нея са включени автори като Иван Илин, открито свързван с идеологията „Руский мир”, антилиберализма и оправдание на авторитаризма, както и Николай Велимирович, в чиито текстове пък има антисемитски пасажи и силно се набляга на етнорелигиозния национализъм, който е много опасен. 

Друга критика отправя писателят Захари Карабашлиев, който в своя публикация посочва, че програмата набляга на православното християнство. 

И докато Българската православна църква (БПЦ) безспорно има исторически принос за българската култура и национално самоосъзнаване, то не бива да се подценява фактът, че в последните години в публичното пространство се повдигнаха въпроси, свързани с прозрачността на нейните финанси, в т.ч. и държавните субсидии, управлението на църковните имоти и др. Тези въпроси пораждат недоверие към ролята ѝ в образователния процес, който трябва да бъде прозрачен и защитен от външно или политическо влияние. 

Не на последно място възникват и чисто практични въпроси, като например: 

• Кой ще изготвя учебниците и как ще се контролира тяхното съдържание и безпристрастност?
• Как ще бъдат обучавани преподавателите за този предмет?

Сред представителите на БПЦ също има разногласия как да изглежда и какво да включва този предмет. Някои от тях поставят въпроси за ценностите, които ще възпитаваме чрез него (например патриотизъм, идентичност и др.). Засяга се и темата за възможните противоречия и разделения между децата, следващи предмета по православно християнство или ислям. 

Не са малко и примерите в историята, които покзават, че религията може да бъде освен източник на ценности и култура, така и повод за конфликти, когато се използва за политически цели. В период на глобален популизъм и засилено политизиране на теми, свързани с идентичността, е необходимо изключително внимание, преди религията по един или друг начин да бъде включена в образователния процес на учениците.

Какво се изучава сега в училище? 

По един или друг начин и в настоящия момент различни религиозни теми са включени в часовете по литература, история и философия. По този начин са предоставени възможности за учениците да придобият базисна култура в сферата на религията, но без да бъдат въвеждани в религиозно обучение.

Така аргументът, че българските деца нямат контакт с религиозната традиция, не е напълно коректен. За сметка на това продължава да седи въпросът каква дълбочина на религиозните теми е уместна спрямо възрастта. 

Националната идентичност и историческите личности 

Сред често срещаните твърдения е това, че предметът ще допринесе за създаване и укрепване на националното самосъзнание на учениците. Интересно е обаче да се проследи например отношението през годините между БПЦ и различни национални символи. Включително осмислянето на фигури като Васил Левски, показва, че религията и националната история не винаги съвпадат.

Васил Левски – общонационален символ, почитан от вярващи и невярващи граждани, не е канонизиран за светец, въпреки огромната му морална символика за българите, както и неговите предсмъртни думи и стъпките на Ботев в тази посока. Най-често посочваната причина за това е, че той е убил човек. Другата е, че по време на духовната си дейност е събирал информация за богатствата на хората от книжата, които са били съхранявани в манастирите и църквите. Впоследствие я е използвал за революционна дейност. Дори да приемем и двете, няма как да не попитаме защо тогава княз Борис I, за когото е сигурно, че е наредил избиването на 52 боилски рода, е канонизиран. 

Различният подход към тези две значими личности от българската история не е задължително „грешка“ или „пропуск“, а показва, че религиозната канонична логика и националната историческа такава работят според различни принципи. Църквата има свои критерии, които в случая се разминават с тези на обществото. За учениците подобно несъответствие може да е трудно за разбиране, особено ако религиозен предмет се използва за изграждане на идентичност.

По същата линия може да се посочи и Паисий Хилендарски – духовник с несъмнено огромна роля в Българското възраждане. Но самото Възраждане е движение, което постепенно поставя акцент и върху светски идеи като образование, икономическо развитие и политическа независимост. Много от ключовите български възрожденски дейци (например Любен Каравелов, Христо Ботев) изразяват модерни, често хуманистични и дори нерелигиозни възгледи. Така, българската идентичност видно се е формирала както от духовни, така и от светски личности, което прави трудно еднопосочното ѝ обяснение в рамките на религиозното обучение. Като комплексен феномен идентичността трудно може да се изгради чрез преподаването на подобен предмет в ранна възраст, още по-малко в условията на силно обществено напрежение.

В заключение

Дебатът за предмета „Добродетели и религии“ не е спор само за един учебен час седмично. Зад него стоят притеснения, очаквания и не малко дълбоки разделителни линии в обществото. Тези, които подкрепят идеята, често го правят от желание децата да растат с ценности, с усещане за принадлежност и с уважение към традициите. От друга страна обаче тези, които са против, не отричат важността на морала, но се притесняват, че в днешната чувствителна среда религията може да се превърне в инструмент за влияние, вместо в такъв за познание. Затова дискусията трябва да продължи – спокойно и с участието на експерти, учители, родители и самите ученици.