Какво е делиберативното допитване до гражданите (и има ли то почва у нас)?

Публикувано от Ясен Лазаров на 22.07.2025

“Нека народът да реши!”

През последните месеци една от най-поляризираните теми в обществото ни е тази за предстоящото присъединяване на страната към Еврозоната. Според някои хора това е логична стъпка в икономиката и белег за окончателната интеграция на България към Европейския съюз. За други обаче – приемането на еврото представлява отказ от националния суверенитет и заплаха за благосъстоянието на гражданите. В тази връзка симпатизанти на партия “Възраждане” все по-агресивно настояват за провеждането на национален референдум по въпроса. Те отказват да приемат решението на Конституционния съд, който отхвърли инициативата им като противоконституционна, организират протести и призовават за пряко допитване до гражданите дали желаят еврото да замени лева като официална валута в страната. Нещо повече – призивите на “Възраждане” бяха подкрепени и от президента Румен Радев. В тази връзка темата за националните допитвания и за ролята на гражданите в политиката заслужава да бъде разгледана по-обстойно.

Практиката на референдумите често се възприема като връх на самоуправлението, който би могъл да допълва и дори да замести представителната демокрация. При нея гражданите решават сами редица въпроси за своята съдба:

в минималния случай – онези които са най-важни;
а в максималния – почти всички.

В този смисъл защитниците на референдумите често ги определят като най-чистата форма на народната воля – свободна от партиен натиск, от тънки управленски сметки и от бюрократичната намеса на държавата. Всъщност трябва да изтъкнем и че в съвременния свят референдумната демокрация е технически възможна. С приложение на телефона например, чрез което избирателите всяка седмица да се запознават с предлаганите въпроси, те биха могли да гласуват по тях като просто натискат “ДА”, “НЕ” или “ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ”.

“Да имаш мнение невинаги означава, че разбираш.”

Колкото и примамливо да изглежда идеята за пряко народно участие в политиката обаче, тя рядко среща одобрението на класическите изследователи на демокрациите. В центъра на тяхната критика обикновено стои въпросът за познанието. Според мислители като Й. Шумпетер и Р. Дал например, демокрациите не представляват просто състезание на мнения в обществото. Те са системи, които изискват разбиране и способност за преценка на последствията от различните решения и действия на държавата.

Или с други думи, идеята че всички разбираме еднакво добре от икономика, образование, здравеопазване и право, е вероятно точно толкова вярна, колкото и тази, че всички разбираме еднакво добре от футбол, автомобили, бойни изкуства и сглобяване на мебели без инструкции.

Тъжната истина е, че не можем да бъдем “специалисти по всичко”, но в това няма нищо срамно. Всеки от нас има лични дела, които отнемат част от ежедневието ни – работа, семейство, битови и житейски проблеми и т.н. А понякога в петък е просто по-хубаво да изпиеш две бири с приятели, вместо да се информираш в детайли за това:

как трябва да се реформира пенсионната система от разходо-покривен тип;
какво е валутният борд и как функционира валутният механизмът ERM II;
какво точно означава съдебната реформа и как би трябвало тя да се осъществи;
какви са разликите между изборните системи и коя е най-адекватна за българските условия и т.н.

В модерните демокрации проблемът на познанието се заобикаля донякъде, когато гражданите избират политически групи с широки програми и експертиза, които да ги представляват. По този начин отговорността за детайлите се делегира на професионалисти, чиято работа е да разбират сложността на управлението във всички негови аспекти. Но ако приемем, че хората трябва не само да избират кой да ги представлява, а да взимат пряко и политическите решения – както е при референдумите – тогава следва да се направи и огромен скок в гражданското познание за всички области на политиката. Проблемът с преките допитвания е в това, че никой не изисква от хората да се информират и няма как да знаем, че те са го направили наистина преди да вземат решение. А ако познанието липсва, то обществото лесно би се превърнало в обект на манипулации. В резултат политическите въпроси биха се свели до борба на емоции, а решенията биха се взимали не с разум и аргументи, а по рефлекс и политически пристрастия.

Източник: БГНЕС

Можем ли да включваме хората, но без да изключваме познанието?

Италианският политолог Джовани Сартори твърди, че не може да се очаква от обикновените хора да правят обосновани и компетентни преценки по всякакви зададени въпроси. Казано накратко светът за тях е такъв, какъвто им се представя от медиите, от интензивни групи и/или от популярни личности, които имат за цел да накланят общественото мнение в една или друга посока. Това че не всички хора са експерти обаче, не означава че те трябва да бъдат изключени от политиката. Напротив, гражданското участие е изключително важно за демокрациите, защото представлява истинската основа, на която политическата власт се крепи. Въпросът в такъв случай е има ли инструменти за това участие, при които то да не зависи от реакциите към различни внушения и полуистини, а да бъде подкрепено с нужното познание?

Ако не свеждаме демокрациите до борба на групови интереси, а очакваме и взимането на качествени решения, тогава вероятно има начини за включване на гражданите в политиката, които са различни от референдумите. Инструменти, при които не просто да броим колко души са гласували, а да обръщаме внимание и на това доколко са разбрани въпросите, за които се гласува. Или с други думи – дали хората са имали възможност да се информират, да обсъждат различните гледни точки и да достигнат до добре обмислени позиции?

Една подобна алтернатива на референдумите представлява т.нар. “делиберативно допитване до гражданите”. Тази практика е разработена от американския политолог Джеймс Фишкин и цели да покаже какво би било общественото мнение, ако хората разполагаха с нужното време, информация и условия да обсъждат пълноценно политическите въпроси преди да взимат решения по тях.

В основата на механизма стои идеята за събиране на големи групи от хора с различен политически, културен и социален профил, които да са представителни за населението в съответния град, регион, държава и пр. В рамките на конференции с продължителност от няколко дни участниците в тези извадки:

се запознават с цялата необходима информация по актуални политически въпроси;
обсъждат заедно различните позиции, предимства и недостатъци на алтернатните решения;
и достигат до осъществяването на информиран избор по въпросите чрез гласуване с мнозинство.

По този начин се извлича т.нар. “подобрено обществено мнение”, което би произтичало, ако всички граждани разполагаха с нужното време и възможности, за да разсъждават критично и отговорно по управленските въпроси. Методът е прилаган в над 30 различни държави (сред които и България) и на практика доказва, че обикновените хора могат да постигат рационални, компетентни и компромисни решения помежду си. Нещо повече – взиманите по този начин решения от гражданите представляват и легитимен източник на информация за социално приемливите политики, които управляващите могат да реализират.

Делиберативното допитване преминава през няколко ясно структурирани етапа.

Първият от тях е свързан с подбора на участниците. Той трябва да стане на случаен принцип, така че съставът на групата да отговаря на демографския профил на населението, за което въпросите ще се отнасят. Размерът на извадката обикновено зависи от обхвата на въпросите и в този смисъл при темите с национално значение той би могъл да е по-голям, а при местните – по-малък. Важно условие обаче е да се гарантира, че участниците ще бъдат обикновени граждани, а не партийни активисти. Те могат да имат своите политически пристрастия, но не трябва да са професионално ангажирани със сферата, по която ще се провежда допитването. В тази връзка добре проведените допитвания набират участниците чрез жребий или с покани за участие, но без да се разкрива темата. Може да се предвиди и скромно възнаграждение, което да генерира интерес и т.н. Крайната цел на този етап е формирането на разнородна група от хора, която може да отразява реалните нагласи и интереси на населението.
На втория етап участниците в групата могат да попълнят онлайн въпросник, който служи като отправна точка за нивото им на осведоменост и за първоначалните им нагласи по съответните теми. По този начин организаторите на допитването установяват какви са предпочитанията преди процеса по информиране и дискусия. В допълнение, след края на допитването, те могат да отговорят още веднъж на началния въпросник, за да се установи, дали и какви промени са настъпили в гражданските нагласи.
Следва фазата на информирането. На участниците се предоставят обективни информационни материали, които включват основните аргументи и критики към разглежданите решения. Тези материали обикновено са изготвени от експерти, а съдържанието им се одобрява от заинтересованите страни в дебата (например от партиите, НПО, професионални съсловия и др.), за да бъде разбираемо и балансирано. Важно е да се предостави достатъчно време на участниците, за да се запознаят пълноценно с информацията и да се подготвят за допитването. В тази връзка материалите често се изпращат предварително, а на самото събитие те се представят и от съответните експерти.
Последната фаза на допитването включва съвместното обсъждане на темите. В рамките на събитието гражданите се разделят в малки групи с обучени модератори, които им помагат да водят конструктивен диалог. В тези групи участниците обсъждат различните гледни точки, защитават основните и/или нови аргументи, изразяват своите притеснения и задават въпроси към опонентите, експертите и/или заинтересованите участници по темата. Този процес може да трае в рамките на няколко дни, след което гражданите пристъпват към гласуване по разгледаните въпроси. Ползата от получените по този начин решения е свързана с това, че независимо от техния характер, те вече ще имат двойна легитимност:

количествена – защото са приети с мнозинство от представителна извадка на населението;
както и качествена – защото са произтекли от информираното, критично и съзнателно участие на гражданите.

Сега си представете за момент, че сте част от такава група. Вляво от вас седи пенсионер от Враца, вдясно – барман от София, а пред вас – програмистка от Пловдив. Всички сте там, защото вярвате, че “вече е време нещо да се промени”, но никой от вас не е експерт по публични политики. С течение на времето обаче получавате качествена информация, слушате различни аргументи, спорите – понякога гневно, но с уважение, а накрая усилието ви дори се заплаща. В края на този процес вие ще имате собствено мнение не защото някой ви е “промил мозъка”, а защото сте отделил/а от времето си да мислите като управленец и да подложите убежденията си на проверка от хора, които ги оспорват с валидни аргументи. Сякаш именно в това се крие ролята на активното гражданско общество – в способността ни не просто да вярваме в нещо, а да го подложим на съмнение и да изберем информирано подходящото решение.

В заключение трябва да кажем, че референдумите в България често се използват за тяснопартийни цели. Въпреки правото на гражданите да организират такива инициативи*, зад повечето от тях обикновено застават политическите партии. В резултат те усилват своята подкрепа на изборите от местно и национално значение – особено, когато датите между различните гласувания са близки или съвпадат. В тази връзка възниква въпросът дали инициативите за референдуми не се използват от партиите за конюнктурна пропаганда в тяхна полза? И ако в крайна сметка целта ни е да включим гражданите в управленския процес, не трябва ли да се стремим към укрепване и на тяхната политическа култура? Може би ако политиците наистина желаят да чуят техния глас ще бъде полезно да използват такива инструменти, които съчетават гражданското участие и познанието в политиката. Въпросът за тяхното институционализиране е отделна и обширна тема.

*Според закона предложение за провеждането на национален референдум може да бъде направено от инициативни комитети на гражданите, събрали не по-малко от 200 000 подписа в подкрепа на съответната инициатива. Референдумът се провежда задължително ако в негова подкрепа са се подписали над 400 000 граждани и предложението не противоречи на ограниченията в закона.