Урок № 1: Ползи от пазарната обмяна

Мима е дама с тънък вкус към детайлите. Тя може да направи торта “Наполеон” за 6 часа – слоеве, кремове, охлаждане – пълна симфония от калории и шукаритет. Но когато се хване да меси козунак, всичко се точи и втасва през целия ден – поне 12 часа ѝ трябват, за да направи нещо, което накрая да прилича на тухла със стафиди и лека следа от женски сълзи.

Пепа, на свой ред, е омесена от друго тесто. За нея козунакът е като сутрешната йога – прави го за 6 часа и става златист, на конци и готов за снимка и постче в социалките. Ако трябва да направи торта “Наполеон” обаче, Пепа ще види истински зор. Дванадесет часа по-късно слоевете ѝ се плъзгат като външната политика на България, а кремът се разтича обилно като инфлацията при Жан Виденов.

В един момент Мима и Пепа се срещат и откриват великата тайна на пазара: ако Мима прави тортите, а Пепа – козунаците, и после си разменят половината продукция, ще имат торта и козунак – и то само за 12 часа вместо за 18. Това, уважаеми читателю, се нарича “специализация по сравнително предимство” и “свободна търговия”. Концепцията – криво-ляво на крехката възраст от два века – е описана за пръв път от британския икономист Дейвид Рикардо*. Той е вярвал, че всеки може да печели и да бъде финансово независим, когато прави това, в което е най-способен и го разменя доброволно с останалите хора.

Или с други думи – не е нужно да си най-добър във всичко. Достатъчно е да се справяш добре поне в едно занимание и да имаш, с кого да разменяш продукта на твоите усилия. Това откритие стои в основата на класическия икономически либерализъм, а по-късно и на либертарианската вяра в т.нар. “естествена хармония на търговията”.

Урок № 2: Митата са данък, който плащаш сам

За известно време всичко между Мима и Пепа върви отлично. Тортите се режат, козунаците се късат на конци, а пазарната хармония процъфтява като люляк през април. През уикендите обаче Мима си почива, а Пепа все така ѝ носи козунак. Не защото е длъжна, а защото така се прави, когато търговията е взаимоизгодна. Пък и Пепа ще ходи на кални бани през май, а тогава кой ще ѝ направи торта? Но към този момент в отношенията между Мима и Пепа има доброволен дисбаланс.

В един момент пристига чичо Дончо – всеизвестен защитник на местното сладкарство с червен каскет и гневен поглед към всичко, което не е направено от Мима с нужната доза локален патриотизъм и лъжичка любов. Под ръката си носи бурканче с домашен мед и диплянка с лозунги. Има и неизменно мнение по всички световни въпроси от 1989-та година, та чак до наши дни:

„Козунакът на Пепа убива нашето вътрешно производство и пазар. Не може така бе абдали! Ще му сложим мито от 25%! Да видим тогава, дали някой ще предпочете нейния блудкав глобалистки козунак пред нашия честен, потънал в пот и национална гордост стафиден деликатес?!“

Мима пробва да обясни на съпруга си, че ако трябва да прави сама козунакът, той ще ѝ глътне целия ден. Пепа също протестира, макар и по-тихичко, защото да спориш с тоя тупан Дончо е като да месиш тесто без мая – много зор за нищо и накрая става степано.

Но митото влиза в сила.

Резултатът? Мима се мъчи с козунака, а Пепа проклина крема на тортата. Производството и качеството падат, а цената расте. Единственото, което се вдига яко е самочувствието на чичо Дончо и броят на статусите му във фейсбук:

“Митата са справедлив шамар за чуждия производител. Пепа се прави на наш приятел, но всъщност ни прецакваше здравата. И отново – не я обвинявам, че го е правила. Мисля, че е била доста умна, за да играе по този начин. Обвинявам Мима, която стоеше ей в онази кухня там и не е направила нищо по въпроса!**”

А икономическата истина е проста:

• когато поставяме митнически граници пред една работеща размяна;
• когато изгоним логиката на “сравнителното предимство” от кухнята;
• и когато оставим чичо Дончо да обяснява, как всичко е прекрасно – макар и без хубава торта и козунак на приемлива цена…

Тогава ние всъщност правим по-малко с повече. 

Урок № 3: Дефицитът невинаги е проблем, но всеки Дончо може да създаде такъв.

Чичо Дончо смята, че икономиката е като бакалския тефтер – ако не си на плюс, значи си зле и трябва някак да “запушиш дупките”. Ако зависеше от него, хората щяха да живеят в постоянна търговска изолация и да си произвеждат всичко сами – от торти и козунаци, до микрочипове, автомобили, домати и евтини чорапи.

„Веднъж да се затворим хубаво и никой няма да ни прецаква!“ – би казал чичо Дончо, докато гордо пробва да ушие гащи от чувал с надпис „Данък справедливост“.

Само че реалният свят не работи така. В държавите, в които всеки прави всичко сам, няма излишък, няма избор, няма конкуренция и няма качество на предлаганите стоки и услуги. Има просто оцеляване – с леко скърцане на зъби и с мирис на самозаблуда.

Защото хора като Дончо не могат да разберат, че търговският дефицит сам по себе си не е проблем. Той може да означава, че дадено общество е достатъчно богато и отворено, за да има широк избор на продуктите, които които иска да купува. Хората могат да купуват повече, отколкото продават – не защото ги мамят, а защото искат да имат достъп до по-качествени и/или по-евтини стоки от тези, които се предлагат на пазара чрез националното производство. В тази връзка, истинските либертарианци приемат, че търговският дефицит представлява стимул – когато хората избират чужди продукти, това не е атака, а покана за стопанско подобрение чрез конкуренция. Ето защо и доброто управление не отговаря с мита и такси, които изкуствено ограничават качеството на пазарните продукти, а с политики, които насърчават по-доброто национално производство. Или с други думи: „Щом не ни купуват – нека станем по-добри.“

Извод: Три пазарни истини въпреки разбиранията на чичо Дончо

Някои люде биха казали, че авторът на тези редове говори за кризата в търговските отношения между САЩ и ЕС (или между САЩ и Канада и др.). На тях авторът би отговорил, че е твърде малък и зает да реши, каква бира да си купи от магазина в петък вечер, че да разсъждава толкова метафорично, алегорично и иносказателно. Ще бъде полезно все пак да завършим разказа ни за Мима и Пепа с три значими истини:

• Когато всеки прави онова, в което е добър, и разменя резултата, обикновено всички печелят – включително и онези, които се мръщят на чуждите козунаци, но тайно ги предпочитат.
• Митата, които ограничават търговията “в защита на родното производство”, правят местния продукт “задължителен”, но това не значи, че той ще стане и по-добър. Много често те просто оскъпяват живота, ограничават пазарния избор и наказват крайните потребители.
• Търговският дефицит не се лекува с чук. Подобрява се с адекватни политики, които да насърчават ефективно, иновативно и конкурентноспособно национално производство. Истинският стопански патриотизъм не защитава позициите на родните предприятия чрез хитрости и забрани, а инвестира в качеството на техните продукти. Пък, кой знае? Повишавайки стойността на “своите” стоки и услуги дотолкова, че другите сами да ги предпочитат, родното производство може да се утвърди както на вътрешния, така и на външния пазар.

_____

В допълнение: Книгата на Д. Рикардо “За принципите на политическата икономия и данъчното облагане” от 1817 г. е издавана и на български език. Преди няколко години, забавна презентация на концепцията направи и британският писател – Мат Ридли. Тя е налична в платформата TED – When ideas have sex.

* Д. Рикардо, “За принципите на политическата икономия и данъчното облагане”,(1817 г.)

** https://www.youtube.com/watch?v=zYiF24FJkTY