В настоящето интервю разговаряме с Гулноза Кулдошева от Узбекистан. Тя изследва процесите по градско планиране и връзката между прилаганите политики и неравенствата в градовете. Предстои ѝ да започне работа по докторската си дисертация в Люксембург по-късно през настоящата година. Тя разказва повече за изследванията си, различните подходи при градско планиране, както и за проблемите на градоустройството в Узбекистан.
По-скоро бих се описала като изследовател в областта на градското планиране и икономическото развитие, отколкото като практикуващ урбанист. Скоро ще започна докторантска изследователска програма в катедра „Условия на живот“ на Люксембургския институт за социално-икономически изследвания. Проучването ми се концентрира върху икономическите резултати от интервенциите в планирането на градовете и кварталите. В момента изследвам социалното неравенство на ниво квартал, причинено от зонирането и градското планиране. Тези социални аспекти на неравенството включват въпросите за благосъстоянието, като например качеството на здравеопазването и доходите, измерени чрез достъпа до удобства и услуги в градовете. Искам да науча защо някои квартали са по-бедни, а някои са в по-добро положение; проучвам дали има доказателства, че разликите в достъпа до удобства влияят върху индивидуалното благосъстояние на жителите; дали тези неравенства се унаследяват от следващите поколения и какви мерки могат да се предприемат, за да се прекъсне това прехвърляне на бедността през поколенията. Започнах да се интересувам от тези въпроси по време на престоя ми в Южна Корея, където се запознах с това как градското планиране и законодателството могат да помогнат за преодоляване на неравенствата и да доведат до намаляването им. Тогава наблюдавах инициативи за планиране и ги сравних с други градове, в които съм живяла и посещавала.
Добрите места за живеене се характеризират с удобство както за хората, така и с грижа за околната среда. Те осигуряват и баланс между устойчиво развитие и създаване на комфорт за своите жители. В идеалния случай населените места трябва да са достъпни за пешеходци, да имат достатъчно зелени площи и обществени пространства, и да са способни да съвместяват всички видове мобилност с минимално увреждане на околната среда. Когато се сблъскам с въпроса как трябва да бъде организиран процесът на планиране, в съзнанието ми изниква т. нар. “дилема на плановика”. Това е дилемата за поддържане на екологичната устойчивост, но и за отчитане на благосъстоянието на хората и дългосрочното икономическо развитие. Превръщането в приоритет само на една област за сметка на другите не може да бъде оптимално решение. Представете си град, който дава приоритет само на икономическото развитие и се занимава с градски проекти за обновяване в търсене на по-висок икономически растеж, без да интегрира концепцията за устойчивост. Тази стратегия рано или късно ще стане невъзможна за поддържане, тъй като дългосрочните разходи от пренебрегването на околната среда ще надхвърлят постигнатия чрез планирането растеж. Същото важи за планиране, насочено само към моментното благосъстояние на хората, но пренебрегващо околната среда и по-дългосрочното икономическо развитие. То в крайна сметка ще изтощи местните или националните бюджети, без да постигне устойчиви във времето резултати.
Известни са два подхода към планирането, които разрешават тази дилема: рационален и комуникационен. Първият подход се основава на количествени данни, модели и технически познания в целия процес на планиране, докато вторият включва участието на обществеността при вземането на решения. Прилагането на всеки подход зависи от естеството на проекта, наличието на експертни знания и нивото на участие на обществеността, както и разбира се от типа на публично управление в конкретната държава или контекст.
Преди 1991 г., когато Узбекистан беше част от Съветския съюз, страната беше доминирана от градове, създадени да обслужват конкретна индустрия. Поддържаше се високо ниво на зависимост между населените места в рамките на конкретни региони и тези градове бяха свързани с нуждите на индустрията в останалите републики от СССР. Разпадането на Съветския съюз остави бившите републики, включително Узбекистан, със силно изразени различия в развитието на отделните региони. Трудно за страната бе да се адаптира към новия начин на управление след края на плановата икономика. Динамиката на градския растеж и факторите, които го обуславят, се различават в отделните страни. Все пак следните предизвикателства са общи за всички държави от Централна Азия, включително и за Узбекистан:
По-рано споменахме комуникационните и рационалните подходи при градското планиране. Отговорът на въпроса кой от тях би бил най-подходящ за ефективно планиране е, че зависи. Понякога се нуждаем по малко и от двата. Има моменти, когато процесът на градско планиране изисква техническа експертиза и рационалност, а не “популярни” решения. Тогава ангажирането на гражданите в процеса на планиране по-скоро би създало пречки. Но има и моменти, когато градското планиране трябва да вземе предвид гражданите, пряко засегнати от него и да тразява техните нужди и ценности. В този случай общественият диалог трябва определено да бъде включен в процеса на планиране. Следователно е необходим внимателен анализ на типа дейности, за да се използват най-подходящите методи.
В Маями, където работих четири месеца, благодарение на изследователска си стипендия, се сблъсках с т.нар. “Charettes”. Това е техника за публично изслушване в градското планиране, която позволява на властите да включат различни заинтересовани страни – жители, компании, експерти и длъжностни лица, в разработването и изпълнението на проекти за градско развитие. В Лондон, където работих и учих известно време, също бях свидетел на публичното разглеждане на Лондонския план. Това е процес на ангажиране на гражданите в проектите за градско планиране.
Планирането в тези два града е прозрачно и обществеността е информирана за всички актуализации на проектите. Разбира се, практиката в западните държави за ангажиране на гражданите в процеса на планиране не може да бъде копирана и приложена директно в страни в преход като Узбекистан. Типът публично управление, институционалната уредба, демографските характеристики и наличните ресурси трябва да бъдат взети предвид.
Бих казала, че диалогът на държавата с други заинтересовани страни, по-конкретно с широката общественост и неправителствените организации, има ограничен обхват в Узбекистан в момента. Това се дължи на дълбоко вкоренения подход на централизирано планиране, наследен от съветските времена. Местните власти почти нямат думата или са зависими от централното правителство по отношение на финансирането и разработването на планове за действие. На местно ниво се случва само изпълнението им. В повечето случаи обаче не се търси качеството, а само да бъдат отметнати като изпълнени показателите за мониторинг и оценка, изисквани от централното правителство.
В Узбекистан имаме т.нар. махали (makhallas) – исторически развити самостоятелни квартали и местни общности със собствени публични блага, социална защита и услуги. Въпреки това махалите не разполагат с официална изпълнителна власт, финансиране и експертни знания, необходими за участие в инициативите за местно планиране. Изключително важно е тези уникални исторически и културни единици да се интегрират в процеса по планиране. Така те ще могат да се приобщят и да получат достъп до обществени блага. Най-добрите елементи от планирането, типични за западноевропейските и американските градове, като например провеждането на публични обсъждания и поддържането на прозрачност при разработването и изпълнението на градски проекти, следва да бъдат постепенно интегрирани в практиката на Узбекистан. Делегирането на определени правомощия от централната власт към местните институции би спомогнало за постигането на по-добри резултати при изпълнението и планирането на градски проекти. Това е така, защото местните общности в най-голяма степен познават проблемите в града си и могат да изработят най-добрите решения за тях.
*The English version of the interview is attached HERE.