Източник: Facebook

Г-н Витанов, наскоро в Европейския парламент бе обсъден въпросът за върховенството на правото в България. Прецедент ли е институцията да обсъжда този въпрос за държава, която вече е член на Съюза?

Прецедент е вниманието, което България получи чрез тази резолюция, в особено важен за страната момент – когато вече няколко месеца гражданите протестират на улицата срещу правителство. Когато ежедневно се поставя под съмнение какво се случва с върховенство на закона и правовата държава у нас .

Прецедент е и детайлното разглеждане на проблемите на страната. Имаме резолюция, посветена изцяло на държава членка, боравеща с много конкретика и примери. Това е резолюция, приета с немалко мнозинство, и беше сигнал от Европа, че забелязва случващото се в България.

Вие сте сред вносителите на искането и заедно с колегите ви Елена Йончева и Радан Кънев бяхте обвинени, че „кепазите“ България. Какви бяха мотивите ви за това искане и как коментирате обвиненията?

Няма как да приема такъв тип обвинения. Те бяха широко разпространявани или от недобросъвестни хора и такива, търсещи оправдание за управляващите, или от хора, които изцяло не познават европейската динамика и механизма на предлагане, обсъждане и вземане на решения в ЕП.

Проектът на резолюция беше изготвен от Хуан Лопез Агилар – професор по конституционно право и бивш министър на правосъдието на Испания. Отговорник от страна на социалистите беше Катерина Барли – бивш министър на правосъдието на Германия. Т.е. уважавани политици със сериозна подготовка и авторитет. Как смятате, че някой от България може да влияе на независимостта и обективността на такива евродепутати?

А резолюцията все пак бе инициирана от широко политическо представителство – зелени, либерали, социалисти и социалдемократи, комунисти. 

Резолюцията не е срещу българите, а посочва дефицитите на управлението в България. В крайна сметка кой е виновен – този, който краде или този, който казва на полицията и гражданите, че някой краде?

Много коментари у нас имаше и по отношение на „съюзяването“ ви с Кънев относно резолюцията. Това искане в стил „всички срещу ГЕРБ“ ли беше или „всички „за“ държавата“?

Често с колегите от различни фракции изповядваме сходни разбирания по отделни въпроси, особено по теми, касаещи страната ни. И това, че с г-н Кънев мислехме в една посока по отношение на ситуацията в България и относно подкрепата на ЕП за протестите у нас, е един от тези примери. Очевидно нарушенията са толкова големи и явни, че възмущението от тях обединява представители както на левицата, така и на десницата. 

От дистанцията на времето, смятате ли, че резолюцията постигна своя ефект – такъв, на какъвто вие се надявахте? Консолидира или разедини резолюцията ЕНП според вас? Имаше ли пробойни?

Политическата тежест на този документ е ясният сигнал, който мнозинството от европейските депутати, които представляват европейските граждани, дават за управлението в България. То загуби доверие не само сред левите, не само сред центристите, а видимо и сред някои десни кръгове.

Резолюцията беше приета с мнозинство от 358 на 277 гласа, което говори за доста широката подкрепа. Включително около 30 души от ЕНП не подкрепиха ГЕРБ – част от тях гласуваха „за“, друга част се въздържаха, което означава, че една немалка част от ЕНП не гледа в една посока с правителството.

Българите и техните призиви за върховенство на закона и правова държава бяха чути и припознати в Европа. За съжаление, това не успя доведе до логичния завършек на управлението на това правителство. Ясно бе показано отношението на Европа – че е свалено доверието от това правителство. Според Европа България не спазва ключови за Съюза ценности. Логично беше премиерът Бойко Борисов да подаде оставка. Вината, че имаше такава резолюция, е на управляващите, но те не понесоха своята отговорност.

Освен, че в приетата резолюция се засяга въпросът за работата на прокуратурата и незадоволителните резултати по отношение борбата с корупцията по високите етажи на властта, тя засяга и други важни теми като начина на работа на Народното събрание. Така например се отбелязва, че изборното законодателство се променя 7 месеца преди редовни избори, което противоречи на международните практики, но и че “изразява загриженост относно практиката на управляващото мнозинство набързо да приема законодателство, често пъти без необходимите разисквания или консултация със заинтересованите страни; отбелязва много ниското обществено доверие в българския парламент”. Как бихте коментирали този цитат от документа?

Това е тежка констатация, с която за мое съжаление трябва да се съглася. Тя е резултат на една тенденция, която започна още в началото на първия кабинет на Борисов и на неговата, бих казал, демонстрация на незачитане и дълбоко неглижиране на ролята на парламента. 

В рамките на вече 11 години се затвърди като трайна практика, вместо като изключение, Народното събрание да приема промени в изборното законодателство в навечерието на избори. Това винаги създава предпоставки за хаос в изборния процес поради недостатъчното време за адаптация на изборната администрация и съответно, създава съмнения по отношение на резултатите от гласуването. За съжаление, подобна припряност е характерна и по отношение на целия законодателен процес. 

Трайна характеристика на парламента, доминиран от ГЕРБ, е непоследователността на политиките и честите противоречиви промени в законодателството. Отчетливо доминира опитът твърде спорни разпоредби да бъдат прокарвани през преходни и заключителни разпореди като предложения между първо и второ четене. 

Проблемите, свързани с приетото законодателство, са видни и от практиката на Конституционния съд на България по дела, образувани по искания от народни представители от опозицията и от президента. Именно тези констатации бяха и причината председателят на Консултативния съвет по законодателството към НС да поиска неговото прекратяване, като обяви публично, че в последните години законите се правят „безотговорно“, „популистки“ и „непрофесионално“. Ето защо ниското обществено доверие в българския парламент е напълно резонна последица.

Резолюцията обръща внимание и на темата, свързана със свободата на словото и на един особен казус: – ЕП „изразява съжаление относно неотдавна наложените ограничения на журналистите в помещенията на Народното събрание, с които се намаляват техният достъп до парламентаристите и оттам – и възможностите за медиен контрол над работата на законодателния орган”. Споделяте ли тази позиция?

Разбира се, че я споделям. Казусът отразява поредния абсурд, породен от недемократичните методи на управление на кабинета. В последните 30 години никой не се беше осмелявал да наруши традицията журналисти и депутати да имат равен достъп до помещенията на парламента и съответно възможност да общуват помежду си. Особено притеснителен е фактът, че по този въпрос изобщо не е мислено или пък е мислено в съвсем погрешна посока още преди заседанията да бъдат преместени в сградата на бившия Партиен дом. Да сложиш журналистите в изолатор и да ограничиш възможностите им да задават въпроси е обидно както за представителите на медиите, така и за обществото. А вследствие на външните критики да заявиш, че ще ги допуснеш до столовата е поредният цинизъм.

От друга страна това отразява цялостното отношение на управляващите към медиите – да бъдат ограничавани и контролирани. Това е тотално изкривена представа за функцията на журналистиката и е характерна за авторитарните режими. Недопустимо е да се случва в 21-и век в страна членка на Европейския съюз.

Резолюцията обръща внимание и на влошената медийна среда, но властите в България системно отричат да има такъв проблем. Отделно Брюксел ни разкритикува и за това, че медии, директно или индиректно, се управляват от политици. Вие съгласен ли сте с тази констатация в резолюцията? И как коментирате факта, че и БСП притежава партийни медии.

През 2008 г. България е на 59-о място в класацията за свобода на медиите на „Репортери без граници“. Вследствие на 11-годишното управление на Борисов днес твърдо държим 111-а позиция, а в Мозамбик медиите са по-свободни от нашите. 

Достатъчно е човек да си пусне телевизора или да погледне първите страници на някои вестници. България е първа по смъртност в света, а немалко медии ни убеждават, че правителството се справя блестящо с COVID кризата и всъщност всичко е наред. Неудобните въпроси към управляващите са табу, а всеки журналист, който се осмели да разследва нередностите, се оказва в риск да загуби работата си и да попадне под натиск.

По отношение на телевизията на БСП – имаме ясна и прозрачна собственост, която не вкарва никого в заблуждение и чиято политическа линия е ясно дефинирана. Такава практика съществува навсякъде по света. БСП беше принудена на направи собствена телевизия, тъй като в проправителствените медии образът на партията беше сатанизиран, а достъпът на представителите ѝ до медийни участия – силно ограничен. Телевизията се създаде и по желание на голяма част от членовете и симпатизантите на БСП, които освен достъп до алтернативна информация, чрез нея получават и трибуна, която другаде рядко им се предоставя. 

Вие как си обяснявате вкарването на текстове за президента Румен Радев и бизнесмена с 18 повдигнати обвинения у нас Васил Божков? Солово изпълнение ли беше това от страна евродепутатката Роберта Мецола? Можем ли да търсим подтекст?

Разбира се, че действията на Мецола не бяха солово изпълнение. Тя се превърна в пощенска кутия и депозира предложенията, които идваха от българското правителство. За това си действие получи унищожителна критика, упреци и буквално присмех в малтийските медии. 

Колкото до опитите за промяна на текста и включване на президента Радев и Васил Божков – много е просто. Първо, това е с цел прикриване на провала на кабинета в борбата с корупцията  и прехвърляне на товара към единствената опозиционно настроена институция, която няма правомощия в тази сфера, обаче – президентската. От друга страна, прави се опит да се оправдае бездействието на правителството с активността на олигарси, чиято дейност процъфтя именно по времето на ГЕРБ и които си „купуваха“ спокойствие пак по времето на ГЕРБ.

Текстовете, касаещи „ОМО Илинден“ и Истанбулската конвенция в България, предизвикаха повече ефект отколкото основната тема на резолюцията и даде основание на управляващите да атакуват целия документ. Разкажете малко повече за появата им.

„ОМО Илинден“ се цитира заедно с множество неизпълнени от държавата решения на Европейския съд за правата на човека под черта. И ако това решение е свързано с националната сигурност, то защо българската държава допуска да има над 70 други решения на Съда, които не са приложени?

Нямаме притеснения, тъй като очевидно регистрация на „ОМО Илинден“ не може да има. На първо място заради конституцията на България. На второ, заради Договора за добросъседство и приятелство с Република Северна Македония. А само преди няколко дни в телевизионно интервю македонският премиер Зоран Заев подчерта, че страната му няма претенции към признаване на македонско малцинство на територията на България.

Разбира се, че темата за македонско малцинство и Истанбулската конвенция бяха скалъпени тези, целящи разсейване на вниманието от основните констатации и критики към управлението, включени в Резолюцията. Смятам, че този насила създаден казус не успя да вземе превес над истинската идея на Резолюцията, поне за мнозинството българи именно защото те видяха чрез нея сигнал от Европейския съюз в подкрепа на законните им искания към управлението на България.

Вече 13 години България не успява да покрие изискванията на Механизма за сътрудничество и проверка (МСП) така, че той да бъде прекратен. Защо? Какви бяха позициите на вашите колеги в кулоарите?

Позицията на моите колеги социалисти е, че Механизмът трябва да бъде свален, защото считаме, че е дискриминационен, обхващайки само две държави. Той не доведе до никакъв напредък и българските граждани са свидетели на това. Ето защо трябва да бъде заменен от един всеобхватен механизъм, който да включва всички страни членки. 

Да, де факто вече няма доклади по МСП, но той винаги може да бъде активиран по всяко едно време. През последните години той буквално се превърна в политически инструмент, който беше използван от Комисията, за да прави определени внушения в зависимост от това дали ляв или десен кабинет управлява България. Така че трябва да настояваме за неговото отпадане и да разчитаме изцяло на новия механизъм.

Мислите ли, че новият механизъм за върховенство на правото, който разглежда всички държави, ще може да постигне това, което МСП не успя в България?

Този механизъм вече е факт. Имаме и първите годишни доклади на ЕК по него. Докладите обаче са с информативен и превантивен характер, без да имат корекционен механизъм. Посочват възможности за промяна и се прави анализ заедно на практиките в другите европейски страни, но няма механизъм, с който да се задължи отделната държава да осъществи промени.

За съжаление, докладът за България носи тежки констатации. Той е обективен и много конкретен – налице са дефицити в едни от най-важните аспекти за едно демократично общество – независимост на съдебната власт, разделение на властите, антикорупционно законодателство, медийна свобода.

В момента дебатът за върховенството на правото продължава в още една посока. Предлага се този принцип да бъде обвързан с бюджета на Европейския съюз и европейските фондове на държавите членки да бъдат спирани при неговото нарушение? Вие подкрепяте ли тази идея?

Категорично съм за такова обвързване. Европейските средства са средства на гражданите. Те не следва да служат за възпроизвеждане и допълнително забогатяване на самозабравила се и  корумпирана политическа класа. 

Отпорът, който дават Полша и Унгария с меко казано компрометираните си управления, към момента показва, че логиката на този ход е абсолютно правилна и е в интерес на прозрачността.