Следващият ни гост в рубриката за протестите 2020 и позицията на граждани в чужбина е Димитър Иванов. Той живее в Цюрих от 20 години. Завършва докторантура във Федералния технически университет там, а в момента работи в социалното осигуряване на кантон Цюрих. Занимава се със събиране и обработка на данни с цел вземане на обосновани решения и поддръжка на система за измерване на успеха на организацията, в която работи. 

Димитър е активист, радетел за правото на гласуване в чужбина, инициатор и един от основателите на мрежа от доброволци за разкриване на изборни секции и подкрепа на масовото гласуване в чужбина и е сред активните застъпници за представителство на българите в чужбина и тяхното равнопоставено участие в обществения и политически живот. Споделя, че сега символично подкрепя протестите, защото инвестира времето си в разработването на платформата “Обичаме България”, посветена на приноса на мобилните българи по света за развитието на съвременна България. 

Каква е разликата между гражданското недоволство през 2013 г. и протестите сега? Каква е позицията ти спрямо тях? 

Аз бях активен участник и организатор на протестите 2013. Тогава инициирах шест и организирах пет в Цюрих с участието на сънародници тук. Освен това, бях сред организаторите на първия официален протест в България на българи от чужбина, който се проведе в София на 26 декември 2013 г.

В сегашните протести аз не съм активен нито в Швейцария, нито в България поради факта, че посветих времето си на проект за мобилните българи по света. Въпреки че не се включвам пряко, следя активно какво се случва в България и сред българските общности по света. И виждам същата енергия и същото желание за промяна, както и през 2013 г. 

Виждам и ясни паралели между двата протеста. Един от основните плакати, които направихме тук, в Цюрих през 2013 г., мога да го издигна и днес. Той е също толкова валиден и не е изгубил своята актуалност: “Свободна България без мафия”. Направихме го и на немски тогава. За мен това е и искането, за което гражданското общество се бори години наред и отвоюва малко по малко парчета територия в името на това, България да бъде истинска демократична държава, а не завладяна държава, хибрид между псевдоправова държава, задкулисие и олигархия и хора, които реално определят политиката на страната, но реално нямат мандат от суверена. Освен че нямат мандат, те не се обвързват с обещания, не следват политическа програма, а използват съществуващите структури, включително Парламент и правителство, за осъществяване на своите лични цели. В сегашния вече над двумесечен протест в България и по света виждам продължение на същата борба. 

Как показваш своята подкрепа за настоящите протести? 

В момента не оказвам директна подкрепа, но това, което мога да направя с моя скромен потенциал, е да изразявам позицията си, да споделям мои аналитични прозрения, да обменяме идеи със съмишленици и съграждани, да отделяме житото от плявата, да идентифицираме здравите елементи и да не губим целта пред очите си. За мен е важно да продължим да изграждаме общности, включително и виртуално, основани на доверие и диалог. Тези две послания – доверие и диалог – са смъртни врагове на държавна политика, която търси да посее разделение, да всява страх и недоверие между членовете на обществото и техните формални и неформални организации.

Когато ние работим в обратната посока, а именно да се учим да се обединяваме зад каузи, да участваме като свободни граждани и да посвещаваме своето време, физически сили, интелект, финанси и ноу хау за тяхното изпълнение, тогава ние участваме в развитието на гражданското общество. Като сме съпричастни и обединени, работим за дългосрочното и дълготрайно ликвидиране на порочния модел на олигархично управление.

Спомена в предварителен разговор, че не смяташ протестите от 2013 г. да са се провалили в исканията си, а по-скоро са етап от еволюцията на гражданското общество в България. Как виждаш протестите сега в тази поредица на израстване? 

Ключовият израз при анализа на протестите е “еволюционното развитие на гражданското общество”. Някои общественици описват сегашния протест като “раждане на гражданското общество”. С това не съм съгласен. Според мен гражданското общество се развива от 30 години. А първите му членове са дисидентите, които още по времето на комунизма са били граждани. Дори без да ги познаваме лично, духът им на граждани ни вдъхновява. 

Протестите са външни “изригвания” на развиващото се гражданско общество и за мен представляват различни етапи на еволюцията му в България: от демонстрациите през 90-те години, екологичните движения, протестите в защита на нашите планини и гори, протестите 2013 г. и сегашните. 

За мен един от най-силните индикатори за степента на развитие на гражданското общество е делът от пълнолетните български граждани, които полагат доброволен труд за кауза за промяна на нещо конкретно в България. 

Според международните проучвания, този процент в развитите демократичните държави се движи между 20% и 40%. За сравнение, в България понастоящем е 7-8%, като на това ниво е удвоен от 3-4% за последните 15-20 години. Имаме възходящо развитие и можем само да си пожелаем процесите да се развиват толкова бързо, че да станем свидетели на напълно развито гражданско общество в рамките на нашия живот. 

На какво ни учат протестите особено когато са дългосрочни? Тези през 2013 г. бяха повече от година, настоящите продължават вече над 2 месеца. 

Да не се отказваме. За мен правителството на Орешарски подаде оставка и заради протеста. Без това гражданско участие, оставка нямаше да има.  

В сегашната ситуация протестът вече донася успехи и конкретни промени. Аз лично смятам, че подаването на оставка не е окончателната или най-главната цел на протеста. Ние трябва да си дадем сметка, че всяко проявление на гражданска енергия на площада води до промяна на поведението на политически и обществени участници, което нямаше да се случи, ако не беше протестът. Освен това се изграждат изключително много връзки между ангажирани граждани, установяват се контакти, разширява се основата и плодородната почва, върху която да се постави фундамента на държавата.

А фундаментът на държавата не са конституцията и законите, а хората. И то не тези, които се водят в регистрите, а тези, които имат активна позиция, които са готови да дадат от собствената си енергия, време и средства за постигане на желаното бъдеще. Това не са гражданите, които са политически активни и делегират своите мечти и желания на играчите на политическия пазар, за да кажат след няколко години “Пак бяхме излъгани, прецакани и използвани”. Моите уважения, но за мен това са все още “неродени граждани”. Истинските граждани работят и между изборите и дават своя личен и директен принос за развитието и промяната, без значение кой е в парламента. 

В тази бушуваща маса от ходещи и скандиращи по площадите хора се случва изключително мощен и интензивен трансфер на идеи, енергия, импулси, което води до подобряване на качеството на гражданското общество. 

Когато говоря за качество на гражданското общество, нямам предвид теорията за “критичната маса”, според която е необходимо 50% от гражданите да гласуват за конкретна, желана и страхотна политическа сила, която ще реализира нашите мечти и въжделения, и че трябва да чакаме този момент, за да се оправим. Не, гражданинът за мен е онзи благодетел, дарител, член на обществото, който има изключително силно влияние и ефективност. Бих направил аналогия с катализаторите в неорганичната химия и ензимите в органичната. Тези вещества са ключови, защото дори в малки количества, правят химичните реакции възможни. Именно това за мен е определящо за качеството на гражданското общество – наличието на тези истински граждани, които имат способност да вдъхновяват, да възпламеняват, да увличат други, да са креативни, продуктивни, позитивни и способни да постигнат въздействие. Дори в малко количество, те са изключително важни. И затова всеки отделен гражданин има значение и важност, защото носи потенциала да мобилизира, да увлича и прави активни други сънародници, които до преди това не са подозирали, че също носят тази сила в себе си. Това е повече от “критичната маса”, която масово гласува за “правилната партия”. Защото от партия и лидери може да се разочароваме. От себе си и собствения принос – никога. Защото това, което сме постигнали като промяна като граждани за други съграждани, има непреходна стойност.

Какво би казал на тези хора, които, въпреки всички усилия през годините, са изключително разочаровани? 

Това е послание не само към разочарованите от предишните протести, но и към надяващите се на тези протести. Тези, които искаме да променим България в обозримо бъдеще, трябва да се научим на търпение. Промените няма да се случат с една или две оставки. Изграждането на ново поколение отговорни политици ще е дълъг процес. Това, което е нужно, не е бягане на 100 метра, а маратон на 42 км. А когато се готвиш за 42 км, не бягаш първите 100 метра спринт, а си пазиш силите, за да можеш да стигнеш до финала. Трябва да си дадем сметка, че участваме в нещо по-дългосрочно и смислено. Това е мисия – по-голяма и от мисията Аполо. Защото Аполо приключи и на Луната няма колония от хора, а ние искаме след нас да има жизнено общество в България. 

Трябва да имаме ясна представа за какво се борим и каква е нашата визия. Започваме промяната от самите нас. Тя означава както създаване на ново поколение граждани, така и нов вид политици. Това няма да стане днес или утре. Да, може да има скокове като при еволюцията, където при насищане на определени фактори се получава разцъфване на живота и креативност, но трябва да бъдем въоръжени с истинско търпение и със заряд, че пътят ще е дълъг, но възходящ. 

Защо продължава да те е грижа, да се занимаваш с проекти за България и да даваш подкрепата си за протестите, след като вече 20 години живееш в Швейцария? 

Има една парадигма, която трябва да разчупим. Мисля, че дълбоките корени на тази парадигма идват от комунизма. Мислим в две състояния – “Живея в България” и “Не живея в България”…и тези състояния сякаш са абсолютно различни. И през тази призма си позволяваме и да оценяваме приноса на някого, както и неговото отношение към България. 

Нека изкажа тезата, че в днешно време нямаме класически емигранти. Според мен има три фактора, които правят употребата на това понятие невъзможна: 1. Информацията тече по различен начин в сравнение с преди 100 години. Имаме възможност да се информираме в реално време за случващото се в България, независимо в коя точка по света живеем. 2. Имаме дигитална свързаност и в реално време общуваме с роднини, съмишленици и получаваме директна и бърза обратна връзка относно представите ни и информацията, която сме получили. 3. Имаме мобилност. Живеем във време, в което в рамките на 2-6-8-12 часа можем от всяка точка на света да се приберем в България. И го правим често, макар и за малко време. Според мен тези три фактора заедно ни правят не емигранти, а мобилни българи. Т.е. няма “невъзвращенци”, а просто сменяме държавите, в които живеем. Някои имаме и желание да се установим отново в България. Някои от нас и го правят. За определен период от време. Може и да тръгнат отново по света. А може и да поостанат. Ние сякаш засега не разполагаме с инструменти да измерим и оценим мащабите и дълбочината на тази динамика.

За мен е грешно да ги разглеждаме нещата черно/бяло: заминал/избягал. Отдавна не е толкова статично, а е динамично. Този начин на изразяване идва от друго време, което вече не съществува. Мобилните българи носим нови ценности и умения. 

Този дълъг увод беше, за да ти кажа, че аз никога не съм напускал България. Да, от 20 години съм се установил в Швейцария, но тръгнах по света с идеята да видя хубавите, подредени неща – един вид “рецептата”, как и защо другите нации са успели да изградят такъв стандарт, култура, ред и да постигнат такива успехи – и да ги донеса обратно като предмети, идеи и концепции в България. Това ми е мечта и мисия в живота, за чието осъществяване работя с конкретни проекти и непрекъснато търся съмишленици.

За огромно съжаление, съвременните български политици не са го осъзнали и едва ли скоро ще го осъзнаят. Те дори се противопоставят на всякакво “влияние отвън”. Особено патриотичните представители имат една визия за страната, която е изолационистична. Визия на миналото. Имат визия за една страна, която е саможива, затворена в миналото. Ако говорим за неща като народна музика, традиции и идентичност – добре. Но тяхната визия за България дегенерира до картина на държава с един-единствен етнос, с един майчин език и по възможност 100% православни християни. Тази визия за България е изключително ретроградна и не съответства нито на миналото й, нито на настоящето й, нито на бъдещето й. Ние сме жертви на тази липса на възможност у съвременните ни политици да формулират визия в днешния модерен, динамичен и глобален свят. Берем горчивите плодове на тяхната визия, която чертае разделения: на българи “вън” и българи “вътре”; на българи, които говорят майчин език турски, на такива с майчин език български и на българи “вън”, които след второ-трето поколение говорят друг език като майчин. Всички тези хора обаче носят частица “българско” и всички те са потенциал за развитие на България. Но българската държава и българските политици не са в състояние да разберат, че може да ползват и управляват този потенциал, а той е ключов за развитието и бъдещето на страната. Защо? Защото не вярват. Защото за тях да се върнеш, означава да отидеш да подпечаташ някаква хартийка в дадена институция, за да те броят към “тези вътре”. 

Моделът на управление на държавата се основава на страх, на контрол, на ред, на изолация, а не на даване на възможност за развитие на идеи, на споделеност и на отговорност. 

Имат ли българите в чужбина конкретни споделени искания в тези протести и какви са те? Каква алтернатива има според теб предвид отдалечеността ви от проблемите и процесите в страната?

За да бъде разгърнат родолюбивия, интелектуален, професионален и икономически потенциал на тази 1/7 от българската нация, която трайно или сезонно пребивава в чужбина, е необходимо българската държава и нейните институции да могат да общуват с тези граждани. Истината е, че те трудно общуват с тези в България, а какво остава за тези навън. Изисква се използването на модерни комуникационни канали. И отново опираме до това, че нужната промяна преди всичко е културна. Да има желание и вяра, че тази инвестиция си заслужава. Да се вижда смисъла от тази комуникация и от това да се седне на една маса, дори и виртуално, и да се общува.

Отпреди 20 години датират законовите текстове за създаване на Национален съвет на българите по света, който да представлява платформа за регулярно общуване на представители на българските институции с избрани и легитимирани чрез избори представители на българите в чужбина, с консултативни функции. Националният съвет е пример за инструмент за привличане на гражданите по света в националните им орбити, разработен и приложен с успех от държави с големи диаспори като Испания, Франция или Италия. С такъв инструмент и платформа за общуване ще се даде възможност политиките за българите зад граница да се формират съвместно с тях, т.е. да се правят политики “С”, а не “ЗА” българите в чужбина.

Важно е и да има представителство в законодателната власт и това да бъде заложено в Изборния кодекс чрез създаване на МИР Чужбина. Излъчването на представители в Народното събрание на тези 1 милион български граждани означава отговорност за техните интереси. Защото в момента гласовете от чужбина се ползват само при изчисление на броя депутатски мандати на отделните партии. Така по един чисто механичен начин един депутат от Враца или Варна се оказва избран с гласовете от чужбина, без обаче той да има директна връзка с тези избиратели, обмен на идеи с тях и да се чувства отговорен за тях. 

Исканията, за които говорим, не са от сегашния протест, но всеки протест е повод да ги припомним. Те бяха обобщени в единствения документ, според мен, който се опитва да формулира политики за българите в чужбина  – Национална стратегия за българските граждани и историческите общности в света. По ирония на съдбата, тя беше приета от кабинета на Орешарски през 2014 г. и от 6 години събира прах някъде. Оказа се, че сегашният президентски екип дори не знаеше, че такъв документ съществува. Напомнихме за него при посещението на президента в Ню Йорк и Чикаго през 2017 г., но установихме, че няма желание за партньорски диалог и политическа приемственост нито в рамките на т.нар. Съвет за работа с българите в чужбина към вицепрезидента, нито от страна на Комисията по политиките за българите в чужбина към НС.

Това, което ми казваш, е че има дял българи, които искат да участват в политическия и обществен живот в България, но това не са всички. Защо тогава трябва да има политики и стратегия за българите в чужбина? 

Дали някой иска или не иска да участва е моментно състояние. Няма как да се знае дали и кога ще се променят нагласите и отношението на всеки един от тези хора. Един български гражданин, живеещ от десетилетия в чужбина, също може да бъде полезен за развитието на България. Дори след пенсиониране може да се активизира и да прави смислени проекти. След падането на Желязната завеса в България се връщат дори хора, които са имали смъртни присъди от комунистите. Такъв пример е проф. Минко Балкански, който след пенсионирането си в продължение на 30 години инвестира милиони в България и работи за нея. И той не е изключение.

Затова говорим, че политиките трябва да са основани на обща и споделена визия. А за да има визия, трябва да има вяра. Ако не вярваме, че българите в чужбина имат принос и има смисъл да се работи с тях, тогава няма да има и никакви свестни политики. 

Но ако разбием парадигмата и ако се убедим в приноса на мобилните българи, ако повярваме в тях и това е водещо в нашата мотивация, това ще донесе плодове. Тази вяра би ни довела до различни политики и до различен начин на общуване. 

Къде намираш допирните точки между Стратегията за българите в чужбина, мнението на сънародниците ни в страната и общата визия за развитието на България? Как можем да приобщим българите в чужбина? 

От една страна, България е държава-шампион по брой стратегически документи на глава от населението. От друга страна, в България няма професионално стратегическо планиране на държавно ниво и съответно няма истинска и качествена национална стратегия. Така например, в “Национална програма България 2030”*, приета от правителството през януари 2020 г., няма нито едно изречение за 1/7 от българската нация, живееща в чужбина. Визията за България там е едно описание, според което развитието на обществото и личността са следствие от развитието на икономиката, а българският гражданин е споменат едва в последното изречение и то като механичен елемент и ползвател, а не двигател на прогреса.

Ние обаче имаме нужда от една истинска стратегия, с визия, в която гражданинът е на първо място, обществото на второ, а икономиката след това. И в която са включени и българите в чужбина. 

Каква България си представяш, в която ти или децата ти бихте се върнали?

Моята мечта е България в обозримо бъдеще да е толкова добре развита държава като например Швейцария. Вярвам, че е възможно. 

В моята визия, България е най-напред общество от свободни, отговорни, активни и себеуважаващи се хора. Хора с лично достойнство. Граждани, за които думите “свобода” и “отговорност” са изпълнени със съдържание. В моята България на бъдещето около 20-40% от населението са истински доброволци и дарители. Казвам “истински”, защото напоследък наблюдаваме как олигарси правят усилено и публично дарения, опитвайки се по този начин да си “купят” ореол на доброволци. Такива симуланти и псевдодарители по-скоро пречат на развитието на България. 

Моята България на бъдещето има общество, в което се уважават постиженията. Защото знаем, че развитите общества са общества на респекта и на доброто име. В тях доброто име е на цената на златото, а правосъдната система работи в услуга и защита на доброто име на граждани, фирми, организации, общественици и политици. 

Друг ключов елемент в моята визия за България е доверието. Доверие най-напред на всеки в себе си като гражданин, заслужено доверие в институциите, доверие в съгражданите и вяра, че можем да постигнем нещо заедно. 

И ето обобщен отговор на твоя въпрос. България на бъдещето, в която има истински свободни, активни, отговорни и себеуважаващи се граждани – били те доброволци, дарители или предприемачи – които изграждат общество, основано на доверие, уважение, признание и достойнство, може да бъде атрактивна за децата си.

*https://www.minfin.bg/bg/1394