Днешната среща на тема протестите в България 2020 и отзвука от гражданите зад граница ни отвежда отвъд Океана. Разговаряме с Надежда Наумова. Надя е дългогодишен радетел за изборни секции в чужбина. Живее от 21 години в САЩ, преди три години се мести от Питсбърг, Пенсилвания в Чарлстън, Западна Вирджиния, малък планински град и столица на Щата. Завършила е медицина в Пловдив, специализира микробиология и имунология в Националния център по заразни и паразитни болести (НЦЗПБ), а след емиграцията си в САЩ специализира патология и в момента е доцент в Университета на Западна Вирджиния.

Присърце са ѝ не само темите за България, а и тези за противодействието срещу и мерките за овладяване на пандемията от новия коронавирус. Както тя самата споделя, мерките и в тази насока се оказват заложник на лошото управление и криворазбраната стабилност на страната. Притеснява я сегашната ситуация и в САЩ, и в България. Казва “все едно съм в огледален свят и не виждам себе си ни тук, ни там”. Тя говори не само за протестите, а и за състоянието на България, което принуждава хората да емигрират и да се устройват надалеч. 

Подкрепяш ли протестите в България в момента и защо?

Подкрепям ги, защото са ми омръзнали тази мутрокрация и това псевдоуправление. Нещата са взаимосвързани. Всичко, което се случва в България, произтича от един и същ проблем – подменени демократични принципи на управление и липса на върховенство на закона. Затова следя и подкрепям протестите. Защото съм разочарована от привидната демокрация, от гласуване с грешната мотивация. От стабилността. 

Преди няколко седмици ходих до Питсбърг на протест, защото тук в Чарлстън има само около 10-на българи. Организирахме се, пътувах 500 км в едната посока. Надявах се да се съберат повече хора в Питсбърг, но вместо грандиозен протест имахме среща на единомишленици и си говорихме за 30-те години провален преход. Много е тъжно… животът на цяло поколение мина в напразни надежди, че нещо ще се промени към добро. Но сигурно трябва да минат още години. За нас обаче е страшно болезнено… Все повече се отдалечава възможността да се завърнем. Аз искам да бъда полезна на страната си. Но как да бъда полезна като на всяка крачка казват – “ти не знаеш, не разбираш, тук не е така. Тук така се прави.” 

Истината е, че в рамките на нашия живот, това, което мислехме и мечтахме, няма да се случи. Много е болезнено за всички нас, които все си мислим, че ще се приберем и все повече се отдалечаваме. А ако решим да се приберем, ще сме баби и дядовци и ще имаме нужда от медицински грижа… а къде са лекарите? Очни лекари в Добрич лекуват хора с пневмонии… Това е недопустимо. Но вина няма.

За мен пандемията и ситуацията с COVID-19 е лична тема. Тя се превърна в допълнителна възможност за политическа опресия. В България, въпреки силното и адекватно начало на борбата с разпространението на вируса, сега става страшно, защото няма персонал. Близка моя приятелка, колега лекар, се разболя, за щастие олигосимптоматично, но това е само пример, който илюстрира колко сме свързани въпреки разстоянията и как решенията на ниво държава оказват ефект върху професионалистите и обикновените хора. Отстрани ясно се вижда липсата на ефективна комуникация, липсата не само на адекватно количество предпазни облекла, а и липсата на национална програма за превенция, липса на последователност и прозрачност. Криворазбрани комуникационни методи и неадекватната медийна среда не позволяват на научно обоснованите послания да стигнат до населението. Аз се опитвам да бъда позитивна, да информирам всички около себе си – дори пращам съобщения на основни лидери на протестите да носят маски и шлемове по време на интервюта и лайв стрийминг. Видя се, че правителството няма да падне тези дни, но все пак ние трябва да се опазим здрави.

Разочароващо е, но нямаме право да се отчайваме, защото иначе оставяме държавата си в ръцете на хора без морал и ценности. Тази стабилност, която я крепим години вече, доведе до такива символи като оградата на границата с Турция, която не само опорочава патриотичната идея, а и вече се разпада. А подобни политически проекти има на конвейр. Няма система, която е еднаква за всички. Има такава, която работи за избрани хора. 

Ти участва в протестите 2013 г. Какво сега според теб е различно? Какво не постигна тогава гражданското общество, за да се стигне до тук?

Участвах и тогава. Спомням си, че 2013 г. бях много ядосана, а сега не съм чак толкова. По-скоро мисля, че енергията ми сега е насочена да се концентрирам с какво мога да помогна реално.

Сегашните протести са много разнородни и макар да искам да се идентифицирам с тях, намирам и разлики. Но, както си говорихме със съмишленици, важното е да намираме общите теми, без значение от различните гледни точки на отделните поколения, да се обединим върху това България да е страна, в която законите се зачитат и работят еднакво за всички; да има съдебна система, която работи, а не да функционира за избрани хора и когато искат. 

През 2013 г. сякаш протестът беше по-политически, между синьо-червено, сега е различен по отношение на исканията на протестиращите и кой протестира. През 2013 г. нямаше и такива блокади, макар и те да се оказват неефективни. За съжаление, не виждам какво може да се направи, но не мога да се откажа. А мои приятели в България сравняват протестите в България с тези в Беларус и ми се чудят защо се хабя, но за мен е важно да покажа и сега, както и през 2013 г., съпричастност. Но ето и сега се печели време, както и тогава. Смениха се един или двама министри, а това няма да доведе до желаната промяна.

А какво не постигнаха протестите през 2013 г. ли – не успяха да спрат избирането на Бойко Борисов и да отстранят зависимостите от политиката, а това изигра много лоша шега на всички. Ето сега Пеевски не е шеф на ДАНС, но е сред най-влиятелните и богатите хора, на наш гръб. Като същевременно сме обрекли голяма част от хората на мизерия. За мен това е обидно и нетърпимо. Тук (САЩ) гледам как хора на по 90-100 години живеят активно и каква е грижата за тях, а в България на 60 годишна възраст ги обявяват за негодни. Това е форма на жестокост според мен. Особено докато междувременно някой печели на наш гръб и нищо не се променя към по-добро. 

Друг пример за разочарование от този кабинет и прийомите на управление е новият здравен министър. Преди да стане министър беше с адекватно професионално мнение за мерките спрямо новия коронавирус, особено на фона на недомислиците за стаден имунитет. С приемането на поста министър обаче мнението му се промени. Професионалното обезличаване на специалисти от силните на деня, девалвацията на мнението им и използването на тяхната позиция в подкрепа на статуквото, лично за мен е недопустимо и в разрез със съвестта ми.

А какво считаш, че може да се промени и с какви средства, за да не се стига до поредно масово недоволство след няколко години?

Надявам се ДПС, ГЕРБ и производните им да загубят позиции. Докато те продължават задкулисно да управляват процесите, няма шанс да се отървем от мутрокрацията и държавата да функционира и просперира. 

Мантрата за тази т.нар. стабилност трябва да остане в миналото, заедно с целия наратив как Европейският съюз ни харесва, защото сме стабилни и искат да работят с нас. Не само като наратив, а и като форма на управление е необходимо да се премахне. Трябва точно обратното – да има динамика, да се реагира адекватно както на конкретна ситуация, така и на всички световни или локални проблеми. Няма нужда от стабилност, която е в полза само на трима души в България.

Всички останали българи трябва да чакат инструкции или да живеят в страх. Никой не смее нещо да каже или да предприеме на професионално ниво, или в дадено населено място, за да не се разтури стабилността. Тоталитарният рефлекс все още е жив. Поколението на родителите ни, а и тези след тях, не беше обучено как да чете критично, как да гледа новини критично, как да вижда отвъд рефрена сини и червени. Набавят информацията си от телевизии, а в страна с подчинени медии, телевизиите им представят избора бинарно – червени или сини, ГЕРБ е против комунистите и други няма. Това е много опасно за демократичното развитие, защото така се възпитават послушни хора, а не активни граждани. 

Как показваш подкрепата си за протестиращите? Защо е важно да участваш отдалеч? 

Протестирам символично и активно, пътувах 500 км в една посока, за да отида на протест. Активна съм, загрижена съм, пука ми. Аз искам да се ангажирам, защото съм българка и не мога да си представя да живея живота си като друг човек. До мозъка на костите си съм българка, такава ще остана и не мога да стоя безучастно.

Работя с посолството, в прекрасни работни отношения съм с представителите на българската държава тук. Помагах с организиране на секции за гласуване. Общувам с българи в САЩ и в България. Идвам си, семействата – моето и на съпруга ми, са там. Подкрепям и инициативи като отвореното писмо на учени и активни граждани от чужбина.

Имат ли според теб българите в чужбина конкретни искания в тези протести и какви са те? Каква алтернатива за решаване на проблемите и процесите в страната може да има според теб?

Най-голямото ни искане е трън в петата, а именно – МИР чужбина. Протестиращите в Австрия наскоро публикуваха и петиция с конкретни искания, които аз подкрепям. Искаме представителство, искаме децата ни да живеят в България, да я обичат и да се гордеят с нея. За мен винаги е удоволствие да видя българин, който си е свършил добре работата. Имаме невероятен човешки потенциал, не непременно в чужбина. Има възможност страната ни да се развива положително. Хората навън биха искали да допринесат и да работят за България. Наблюдавам също как сънародниците ни в различни точки на планетата изразяват своята солидарност. 

Има алтернатива и тя е България да е динамична страна в глобален контекст,  с потенциал, а не територия на стабилност, където политиките отблъскват хората. На много хора извън страната не им е лесно да се устроят, правят жертви и повечето, които познавам тук на 10 000 км, искат България да е място, в което да се върнем да живеем. 

Имат ли според теб желание българите в чужбина да участват активно в политическия живот в страната? Вероятно неведнъж си чувала, че „отдалече е много лесно да се критикува“? 

Всички обичаме България и не само искаме да е конкурентно място за живеене, но и да бъде магнит за хората – да искат да живеят и да се развиват там. Клише е, но в ситуацията е самата истина: хората от пустините правят рай, а ние имаме рай, който се превръща в пустиня. Защото няма закони, няма хора с идеи и ресурс, а се извършват дейности, без да се мисли в дългосрочен план и се правят само фасадни усилия нещо да се усвои, а крайният резултат е плачевен.

Да, отстрани е лесно, но се и вижда как без ангажираност нищо няма да стане. Аз не мога да си представя да наруша завета на прапрадядо ми, който по време на Османската империя се е борил за независима България, а прадядо ми е бил увит в знамето на Априлското въстание при опожаряването на Клисура – това са гените, които нося, а те имат значение и не мога да се примиря.

Аз не само критикувам, старая се да правя каквото е по силите ми, но далеч не съм единствена. Познавам десетки българи в чужбина, които не щадят време и енергия, когато става дума за просперитета на България. Преглъщаме индивидуалните си мнения и различия и работим заедно, а това ни позволява да постигаме ефективно целите си. Може би в определени сфери става все по-трудно да запазваме връзките си след 20 години, но за сметка на това създаваме нови. Разбирам, че не всички са такива наивници като мен, които мислят и мечтаят да се приберат в България, но не губя вдъхновение.

Емигриралите българи не са по-малко българи, напротив те са ежедневните емисари на България по света. Те представят страната ни блестящо с работата и името си. Деленето не помага на никого.

Примери как умело се използват различни признаци за разделение има много. Сещам се как при едно от идванията си през 2009 г. ходих на екскурзия до Македония и тогава за пръв път ясно чух ширещото се мнение, че българите в чужбина не били истински българи. Не можех да повярвам на ушите си, възмущението ми беше голямо. 

Но се сещам и за друга история, която е моя детска травма – от първото (за мен) изселване на турци. Аз съм от Розино и през 1976 г. се наложи внезапно да се разделя с моите приятелки от махалата, съседско семейство – просто заминаха за Турция една вечер. Дълго време ми беше трудно да възприема какво наложи това отпътуване. Срещнахме се отново случайно в Истанбул след десетилетия.

С тези примери още веднъж искам да подчертая дебело, че това са изкуствено създадени разделения. Благодарение на технологиите светът през последните години се смали, а ние, въпреки че сме разпръснати, сме тясно свързани с общата ни памет и желанието ни България да бъде наш дом. Споделям тези истории, не само защото са част от мен, а и защото илюстрират как насила обричаме съгражданите си на изгнание и вместо да се използва потенциала им, техните знания и протегнатата ръка, за да дадат нещо на България, се прави обратното. 

Не знам кога ще дойде преломният момент и ще дойде време безкористни хора да са на отговорни позиции, за да се даде шанс на способните и ерудираните да разгръщат сили и енергия, младежите да намират изява и да не мечтаят да емигрират. Аз вярвам, че и в настоящия момент това е възможно, че и сега ги има тези хора, но за съжаление са невидими. В такава България бих се прибрала.