Следващата ни среща с българи в чужбина относно настоящите протести и потенциала на страната е с Камелия Трибулен-Конакчиева. Тя живее във Франция от 1991-1992 г. и разделя работното си време като преводач в европейските институции и директор на българско училище в Париж, което е основала и управлява от 15 години. То е нейна лична кауза. 

За себе си споделя, че не е типичният случай на протестиращ и макар да подкрепя моралните и ценностни искания за промяна, работи за нея по друг начин. Вече почти 30 години живее физически извън България, но казва, че не се е откъсвала и за миг от случващото се в страната. С нея си говорим за протестите, за недоволството и за това какво означава да сме граждани, дори и физически да не сме на територията на България. 

От колко време живееш във Франция и как поддържаш връзката си с България? 

Във Франция съм от 1991-1992 г. и въпреки това смятам, че не съм се откъсвала от България. Поне 20 от тези години пътувам постоянно и на практика работя изцяло в българска среда. Само първите години, преди интернет, може да се каже, че бяхме по-изолирани. Така че аз наистина не се чувствам далеч. Наскоро например чух интервюто на Галин Стоев*, който каза “да, може да сме далеч, обаче, отдалеч виждаме пълната картина”. Аз бих добавила, че не само виждаме пълната картина, но имаме и повече критерии за сравнение. Самата аз работя в три държави в Европа. Така пред мен постоянно има база за сравнение и възможност да погледна по-отдалеч на ситуацията в страната. Буквално всеки ден съм в моята малка България и същевременно мога да я сравня със средата наоколо. 

Подкрепяш ли сегашните протести в България? 

Да, подкрепям ги, макар да не съм на площада и да не протестирам активно. Не съм излязла на улицата или пред посолството в Париж, не виждам себе си там, но нееднозначно заставам зад протестиращите. Подкрепата ми е морална, не е изразена физически, с присъствие или с друга помощ, но е от  сърце и душа, защото ми се струва, че положението е нетърпимо. 

Наблюдавам какво се случва и много се радвам на младите, които излязоха. Радвам се и са ми симпатични тези, които не се опасяват, че някой ще ги използва или ще бъдат излъгани. Сигурно ще дойде и това разочарование, най-вероятно няма да успеем да постигнем идеалите си. Но то кой ли идеал се постига на улицата… Не може обаче това да ни спира да протестираме срещу мафията. Защото няма как другояче да се случи подобрение. Радвам се много и на всички прояви на разум в протеста. Тези протести не са добре охранявани и е важно, че хората на улицата не се поддават на провокации. Радвам се, когато самите протестиращи успяват да предотвратят намесата на провокатори и прекаленото насилие. Дори на по-големите протести ясно се видя разграничение от провокаторите. 

Бих споделила своя ограничен личен опит на протестиращ. През 1989 г. излязох само веднъж на големия митинг, когато падна Живков. Не обичам тълпи. Когато бях на площада, хората до мен не ми харесаха, защото бяха готови да викат и скачат без да се вслушват, без да мислят. Така за мен ставаш същият като тези, срещу които се бориш. При избора на Гешев се случи да съм в София и  отидох пред Съдебната палата. Беше малоброен протест, но бях там. Просто аз не съм от тези, които ще хвърлят тоалетна хартия и домати. Не съм от тези, които ще викат и ще употребяват насилие. Всяка форма на насилие ми е неприятна. Очевидно съм от тези хора, които трудно понасят тълпа. Никога няма да скачам, защото някой ми е казал да скачам, но в моралните си искания подкрепям напълно протеста. 

Лошото е, че когато силно протестно движение остава без никакъв отговор, тогава то се радикализира. Заявяваш позиция, но никой не ти обръща внимание и това води само до повече крайности. Когато обикновени искания не се зачитат, нещата се изострят… едните го усещат като морално насилие и отговарят с физическо.

Положението в момента наистина е нетърпимо и всички тези сметки кой ще дойде после и че е важно да изберем по-малкото зло, не ми допадат. С примирение няма как да постигнем нищо. Затова чувствам като свой дълг да застана зад тях, дори морално. 

Иначе във Франция не съм излизала по протести. И по този повод бих искала да споделя, че всякакви сравнения с “Жълтите жилетки” са напълно неуместни. По-скоро имаше друго движение във Франция, което беше подобно. Казваше се nuit debout – будни нощем. Млади хора, които будуваха нощем. Беше доста интелектуален протест, но с известна маса все пак – свиреха, организираха дебати по актуални теми и се опитваха да провеждат солидарни акции. И беше симпатично – младежи, които искат нещо да се промени и които не търпят, когато не им отговарят. 

Спомена, че активно като протестираща си участвала през 1989 г., а по време на протестите от 2013 г.? Можеш ли да ги сравниш с днешните? Какво не успя да постигне тогава гражданското общество, за да сме отново на площада? 

Подкрепях ги, но и тогава не съм била на площада и не съм била активно протестираща. Просто съм такъв човек, по друг начин изразявам несъгласието и недоволството си. Исканията и тогава, и сега са ясни – иска се оставка, искат се предсрочни избори и оттам нататък ще става, каквото ще става. Ако се преизберат същите или другите лоши, добре, ще си учим уроците. Но за мен това е въпрос и на легитимност, и на това да се покаже липсата на търпимост към подобен тип управление.

Не мога да преценя защо през 2013 г. не се получиха нещата. Беше страхотно разочарование, че “кучетата лаят, керванът си върви”… и сякаш нищо не се промени. Според мен това е част от причината да няма такива масови прояви вече 7 години, защото е страшно демотивиращо да излизаш цяла година и никой да не те чува. Сега, като погледна назад и от позицията на времето, си мисля, че протестът все пак е имал значение. Защото няма как да има съществени промени, които да се случат за един ден. Оттогава все пак някаква част от населението е пораснало, помъдряло, научило нещо. Сигурно тогава не е достигала критичната маса за по-дългосрочна и трайна трансформация. Дали сега я има, нямам никаква представа, но се надявам. Защото поколенията очевидно се сменят и аз го усещам дори по себе си. Надявам се на младото поколение. Тези хора са учили в чужбина, но вече са в онази възраст, в която могат да бъдат полезни с опита и знанията си за България. 

А какво смяташ, че може да се промени сега и с какви средства, за да не се стига до поредно масово недоволство и тази повторяемост на протестите? 

Какво трябва да се промени? Според мен трябва да има нови избори. Няма как да стане по друг начин. Да, избори до дупка не са добро решение, защото държавата става много нестабилна и се губят много възможности. В подобна ситуация най-потърпевши са най-бедните и уязвимите. Но и сегашното състояние е неприемливо. Когато стане морално нетърпимо, трябва да се започне отначало и изборите са точно тази отправна точка.

Моментът е критичен и дори да няма предсрочен вот, със сигурност тези протести ще имат отражение на следващите избори. Това е някаква надежда. Да, едни избори няма как да променят нещата радикално, но с всеки следващ път се учим. Надявам се и вярвам, че ще има напредък в резултат на предстоящия вот. Вярвам, че парламентът ще е по-шарен, че някои лица ще бъдат изритани оттам и лека-полека ще намаляват тези нетърпими явления. 

Сподели, че не си на площада, но все пак как изразяваш подкрепата си за случващото се в България? 

Макар да не съм на площада, аз имам чувството, че постоянно протестирам, но се опитвам да направя собствения си протест градивен. Т.е. ако не харесвам нещо, да се опитам да го променя и да дам своя дан. Така правя с училищата и с регулацията на училищата в чужбина. От 2006 г., откакто се занимавам с тази кауза, работя по темата. Правя го и в момента. Предизвиквам дебати и пиша по темата за училищата в чужбина, защото не съм доволна. Искам нещата да станат по-добре и това е моят протест. Все пак промяната не се случва само на площада.

Имат ли българите в чужбина конкретни споделени искания, които се вписват в тези протести и какви са те? 

Постоянно искаме едно и също, не отсега, но и сега е валидно – искаме МИР чужбина, искаме да бъдем представени в Народното събрание. Смятаме, че много от нашите съвсем конкретни искания ще се решат по-лесно, бързо и адекватно, когато имаме собствени представители в парламента. Оттам нататък – възможност да участваме и да даваме на държавата, защото държавата дори не иска да ѝ дадем – умения, знания, помощ. Защото в един момент се получи така, че дори да искаме да окажем подкрепа, нямаме възможност. 

Дали това са искания на всички българи в чужбина – разбира се, че не. Българите в чужбина са всякакви. Те са толкова разделени, колкото и тези в България. Около себе си имам хора, които мислят като мен, но има и напълно незаинтересовани. Има всякакви хора, но тези, които искат да са активни, не бива да бъдат отблъсквани и да бъдат омаловажавани. Трябва да бъдат приобщени.

Имат ли желание българите в чужбина да участват активно в политическия живот в страната? Вероятно си чувала, че “лесно се критикува отдалеч”?  

Със сигурност има хора, които не искат да участват. Както и в България има такива, които не са активни. Нямам точна представа, защото не съм гледала проучвания, но има хора, които са си тръгнали съвсем съзнателно, решили са да затръшнат вратата и да кажат: “Аз не искам повече да чуя за тази държава”. Но не смятам, че те са мнозинството. Както и не всички са икономически емигранти. Шарени са представителството и ангажиментът на българските граждани зад граница. Това обаче не означава, че нямаме право на връзка с България, когато я търсим.

Българите в чужбина са отражение на тези в страната. Има от всичко: има икономически емигранти, които много милеят за държавата, искат да се върнат и искат да вложат всичките си пари у дома; има и такива, на които много им липсва, но не са политически активни, което също е разбираемо; има и хора, които може да не са толкова емоционални, но искат да помагат и са политически активни. 

Аз пък например не съм политически активна, но съм активна по други теми като обучението по български език в чужбина. Същевременно не съм от тези, които милеят до такава степен, че да си представям как ще прекарам старините си в България. Засега нямам намерения да се установявам трайно обратно. Но не смятам, че заради това някой трябва да ме лишава от правото ми на глас, на участие в живота в България. 

Защо  според теб е важно сънародниците ни да не бъдат лишавани от това право? 

Първо, защото ни се полага по Конституция. Второ, защото всяка държава трябва да се грижи за гражданското участие в обществените дела. Държава, която не иска участието на гражданите си, не е демократична. Това, че гражданите се намират в чужбина, не е от значение. За мен е очевиден интересът на всяка държава да запази тези граждани в орбитата си, защото те са нейни посланици, създават, дават принос към нейния облик в чужбина, защото те продължават да бъдат потенциален и реален икономически ресурс. Могат да се връщат, да изпращат пари, да помагат, да осъществяват бизнес с държавата и т.н.  Така че всяка страна трябва да включва и да работи за гражданите си, независимо къде са, защото те са нейният най-ценен ресурс. Да лишиш някого от глас означава, че не го искаш. Т.е. лишаваш се от този човешки ресурс и капитал. 

Спомена, че не виждаш себе си в България, но все пак каква България си представяш, за да бъде по-привлекателна като място за живеене? 

Първо, не искам застроено море, защото ми се щеше по-често да идвам на почивка на българското черноморие. Правех го, когато децата ми бяха малки, но по едно време се отказах. По ред причини – мръсотия, лошо обслужване. Да, мои приятели ще ми кажат – недей да говориш така, защото има хубави местенца, но колко са те? Останали са няколко островчета и това не значи, че като цяло състоянието е добро и мога да заведа някого или да посъветвам някого да летува на Черно море. 

Искам хубаво море с чиста вода, с достатъчно пречиствателни станции. Искам 7-те рилски езера, каквито ги познавам без джипове в планината. Искам интернет и електронни услуги. Сега декларирам училището в България като работодател и се оказа, че не мога сама по интернет да подам необходимите документи. Трябва ми някой с пълномощно с апостил, с документи, счетоводител… А аз искам да дам работа на българи като малък работодател. И не мога. Защото ми трябват апостили, счетоводители, а това са значителни разходи. Трябва да отида на място. Докато във Франция кликвам три пъти и го правя, защото не съм голяма фирма. Тук мога да разчитам на френската държава да направи фиш за заплата, тъй като съм малък работодател. Затова искам електронно управление. Искам, когато синът ми си загуби личната карта, както се случи онзи ден на гара в гр. Лион, да може да реши проблема, както успява с документите във Франция. А не да е възможно само на хартия. 

Искам добро здравеопазване, ако мисля за прекарване на пенсионните си години в България. Но такова, което е достъпно за всички. В което не трябва да се обадя на близък приятел лекар и чак тогава да получа внимание и да имам доверие за поставяне на диагноза, за грижа за мен, за съпруга ми, за децата ми.

Убедена съм, че в България има възможност за развитие и за бизнес… но ми се струва, че това е така въпреки държавата. Искам просто страната ни да работи поне прилично. Не искам частна болница и училище, които не мога да си позволя, а искам държавни институции, които да функционират.

*Галин Стоев е актьор и режисьор, който работи в чужбина и изпрати отворено писмо до министър-председателя Бойко Борисов по повод на протестите.