Разговорите с българите в чужбина, ни срещат с Емил Соколов, докторант по история в Университета на Екситър, Великобритания. Той следи отблизо както процесите на Острова, така и в България. Емил е и сред аналитичните гласове по договарянето на Брекзит, както и относно политическата ситуация у нас. В момента преподава в университета и му предстои да се дипломира. Казва, че иска да се върне в България, в която има надежда. В страна, в която хората вярват, че може да има промяна и са готови да работят за това.
Подкрепям протестите в България. В страната от години липсва прозрачност, върховенство на закона и най-вече отговорност от страна на политиците. Подкрепям ги, защото не мога да приема министри да повдигат рамене и да се оправдават къде с обстоятелствата, къде с предишни правителства. Този тип поведение се превърна в норма. Вече много често дори не се преструват на загрижени. От гражданите се очаква да приемат корупцията и ежеседмичните провали на правителството за нещо нормално. Ярък пример за това е онази сграда на плажа в Алепу, за която упорито се твърдеше, че е подпорна стена, докато в един момент не се призна, че е хотел. Ако народните представители не могат да променят българската реалност към по-добро, от тях се очаква поне да не я отричат и да могат да я погледнат в очите. Неглижирането и замитането на неудобни факти, въпроси и дори хора, не е модел на управление, а признак за липса на всякакви професионални и лични качества. Мое право е да протестирам срещу агресивното безхаберие на управляващите и го правя, дори и в момента да живея във Великобритания.
Участвах в протестите през лятото на 2013-а. Бях в България и протестирах в Бургас. Всички протести в страната ни не успяват да постигнат едно – да покажат на хората, че промяна няма как да се случи от днес за утре. Много е вероятно това да се повтори и на тези протести. Обществото ни трябва да разбере, че проблемите на България не започват и свършват с едно правителство, една партия или един човек. Като за начало е добре да отгледаме и възпитаме в обществото ни непоносимост към всякакви злоупотреби с власт. Това няма как да се случи с протести веднъж на седем години. При всяка проява на наглост от страна на управляващите хората трябва да са на улицата. Няма значение кои са управляващите и дали им симпатизираме. Въпросът е принципен.
Освен към политиците си трябва да сме критични и към себе си. Не може един ден да сме най-големите фенове на някоя политическа фигура, а на следващия ден да я мразим бясно. В това лутане между пълно очарование и тотално отрицание няма как да има силно гражданско общество. Може да има само недоволни и разочаровани фенове. Демокрацията е права и отговорности, а ние още не проумяваме каква отговорност е да изпратиш някого в парламента. Гражданският дълг не свършва с пускане на бюлетината. Тогава започва. Ако гражданите не са готови да се държат като такива, няма как да очакваме от избраниците ни да излязат държавници.
Може да се организират избори и след това да имаме парламент с по-гласовита и ясна опозиция в него. С други думи, може да се постигне по-добро представителство на гражданите в парламента. Дали може да се осъществят някакви сериозни реформи? Малко вероятно е. По всяка вероятност в следващото правителство ще участват ГЕРБ или БСП в коалиция с други партии. Тези две партии са доказали, че не искат да правят реформи. Подкрепата за тях е подкрепа срещу всякакви позитивни промени в България. Нужна е силна опозиция, която да насочи вниманието на хората към този дълго пренебрегван факт. Масовото недоволство след няколко години е гарантирано, тъй като много от старите лица ще останат. По-важно е каква форма ще придобие това недоволство. Ако сега в парламента влезе партия или партии, които покажат, че притежават принципи и експертиза, при следващия изблик на народен гняв може най-сетне да се излезе от сегашния порочен модел – моделът ГЕРБ/БСП. Най-доброто, което можем да постигнем в момента, е да дадем трибуна на антисистемни играчи в парламента. От тях зависи да се докажат. Както казах, промяната ще стане бавно и трябва да имаме търпение и да полагаме усилия. В момента е важно да сложим началото на този процес и да оказваме натиск над държавата винаги, когато прави нещо нередно.
Организирам протести в Екситър, където живея. Участвам и в страница и група, която популяризира протестите в чужбина. Добре е сънародниците ни в България да знаят, че българите в чужбина са солидарни с тях и са до тях. От години се търси противопоставяне на българите в България и тези зад граница. Такова нещо няма. Ние всички сме едно и се борим за страната си.
Някакво вълшебно решение от чужбина няма и няма как да има. Българите в чужбина искат просто да се чуе гласът им. Искат да могат да гласуват лесно и достъпно, което ще рече въвеждането на електронно гласуване и/или гласуване по пощата. Тук става въпрос за възможност да се гарантира участието им в политическия живот на България наравно с всички останали граждани на страната. Носител на промяната трябва да сме всички заедно.
Не мисля, че приносът на българите зад граница е само критика. Тези хора пращат пари на близките си, участват в благотворителни инициативи, създават училища и църкви в градовете, в които живеят. Българите в чужбина са важна част от българското общество – икономически, културно, социално и дори политически. Протести на българи в чужбина има на няколко континента в момента. Българите в чужбина не просто критикуват, те се интересуват от България, грижа ги е. Борят се за нея кой както може. С нищо не са толкова по-различни от сънародниците си в България.
Най-голямата грешка би било да повярваме, че обществото ни не заслужава повече и трябва да се задоволи със сегашния начин на управление.
Не искам да се върна в България, която е обезверена. Не искам България, която се е предала. Най-голямата грешка би било да повярваме, че обществото ни не заслужава повече и трябва да се задоволи със сегашния начин на управление. Ако ние не вярваме в себе си и бъдещето на България, няма кой да го направи вместо нас.