Струва си да се гласува там, където има най-много нужда от демократичен полъх в изборния процес

Няма емигрантски нации, които да отхвърлят своите граждани, живеещи в чужбина
08.01.2019
Докато държавата се чуди, убива желанието и вярата на всички хора, които някога са имали мечта да гласуват електронно
16.01.2019

Струва си да се гласува там, където има най-много нужда от демократичен полъх в изборния процес

Продължаваме разговора със Стефан Манов, част от рубриката „Гледна точка: Гласуващите зад граница„.

Защо продължаваш да се интересуваш какво се случва в България и защо ти пука?

С.М: Не съм си задавал този въпрос. За мен е естествено, може би защото смятам, че човек никога не губи връзката си с родината. Просто въпрос на гражданска активност да бъдеш полезен не само там, където живееш, а и там където си роден и израснал и прекарал младостта си. Усещането през тези години на преход след 10 ноември е, че участваш в изграждането на бъдещето на собствената си държава. Това е ангажиращо усещане. От друга страна, другият фактор е, че чисто практически поддържането на връзката е и много лесно в днешно време на комуникации. Защото едно е да си емигрант в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Тогава с кораб е отнемало 3 месеца да се преплува Атлантика. След това пишеш писмо на близките си и то пътува месеци. Друго е сега със самолета за няколко часа и след това като стигнеш, първата ти работа като кацнеш е да включиш скайп, който дори вече стана демоде (смее се), да включиш Whatsapp, Viber, Facebook. И да си комуникираш ежедневно. Континуумът на духовно-политическото пространство се поддържа много по-лесно технически.  Усилието, което един емигрант трябва да направи, за да остане свързан със своята нация майка, е много по-малко. Да не говорим, че начините да се информираш чрез интернет медиите, сателитни или интернет телевизии са многобройни. Има толкова вектори, че понякога при хората, които живеят тук, се получава обратният ефект. Те изобщо не успяват да се интегрират във френското общество, защото продължават да живеят все едно са някъде в София или другаде в България. Гледат българска телевизия, общуват помежду си в българските фейсбук групи и т.н. и се вълнуват за проблемите на “Топлофикация София”. Т.е. има го обратния ефект с лесната връзка. Най-новите имигранти през последните 5-6 години, може да не разберат нищо от държавата, в която живеят. Може сега изобщо да не се интегрираш на новото място, което си е друго предизвикателство.

 

 

А защо смяташ, че българските граждани в чужбина трябва да имат право да гласуват?

С.М.: Според мен, става дума най-напред за това, че България има интерес, тези хора, които са извън пределите ѝ, да запазят своето чувство за българщина. Въпросът не е имат ли интерес и защо трябва българските граждани в чужбина да гласуват…НЕ! Въпросът би трябвало да е: “Има ли интерес България повече български граждани, в това число, тези живеещи в чужбина, да гласуват?“. И отговорът е ДА. Т.е. гледната точка е обратната. Защото България е малка нация. Контролираният вот, включително контролиран чрез манипулиране на общественото мнение през несвободни медии, е огромен. Защото проблемът не е, че една партия ще купи две или три избирателни комисии (говоря за национални избори, за местни – в малки населени места с купуване на комисия си си решил проблема) или ще фалшифицира 5 протокола. Проблемът е, че се промива целогодишно мозъка на тези хора с едни заключени, купени медии. Т.е. вливането на един независим глас в изборния процес е важно за самата България.

Често се казва: “Да де, ама българските турци в Турция, не са независим глас”. Ако смятаме така, значи за да противодействаме трябва да увеличим избирателната активност на тези, които са с независим глас, привличайки ги в изборния процес, а не отблъсквайки ги. Разбира се, на второ място идва и усещането за съпричастност към нацията, което се храни и през участието в изборите, не само през българско училище, читалище или милозливо мероприятие покрай 3-ти март или 24-ти май. Нацията не е за едните – в чужбина, само читалищна дейност, а за другите – в страната, право да участват в политическия ѝ живот. Социумът, общественото е 2 в 1. Не е разделено. Културата също е политика и политиката е култура. Няма как да се разделят нещата. Впрочем, тази тема стои отвъд въпроса за избирателното право. Това е въпросът къде изобщо стои диаспората в орбитата на нацията. Част ли е, не е ли от нацията? Отговорът, който дават различните нации на този въпрос е важен да се разчете. Няма нации, които са емигрантски и да отхвърлят своите граждани, живеещи в чужбина. Може би с изключение на Ирландия, защото зад граница живеят повече ирландци, отколкото в страната, няма друга емигрантска държава, която да отхвърля участието на своите граждани от чужбина в изборния процес. Като тръгнем от големите емигрантски държави в Африка, минем през Бразилия и стигнем до европейските нации. Споменавам Бразилия неслучайно. Наскоро бяха техните президентски избори и проучвах техния опит. Подготвих и изнесох доклад на 7-та Национална  конференция по изборни системи (НКИС), която се проведе в София в началото на декември, апропо дистанционно чрез видеоконферентна връзка. В Бразилия има машинно гласуване, има и вот в чужбина. Има 500 000 бразилци регистрирани в избирателни списъци зад граница. Над 200 000 гласуват. С машини. По целия свят. Апропо, машини вътре в Бразилия се изпращат по всевъзможни места. В джунглата, носят се с хеликоптери, с джипове в калта, с пироги, на рамо. Става дума за територия от над 8,5 млн. кв. км, за повече от 487 000 избирателни секции, 140 млн. избиратели! Значи може.

А във Франция? Как се гласува? Имаше някакви притеснения последните избори миналата година относно електронното гласуване зад граница? Какви добри практики можеш да споделиш?

С.М.: Във Франция има машинно гласуване вътре в страната. Има три вида машини, които са сертифицирани от държавата и всеки кмет може да реши в неговото населено място да се гласува машинно. Така на последните избори, Едуард Филип, министър-председател на Франция, който е бивш кмет на Хавр, гласува в Хавр с машина. Но това не е толкова популярно и не навлиза много, защото няма нужда. Връщаме се отново на това, което казахме за доверието. Просто машините не са необходими, за да се гарантира доверието. В България машините са нужни, защото няма доверие. Отделно неграмотността на секционните избирателни комисии, които броят некачествено и преференциите и т.н. А невалидните бюлетини са съвсем друга тема.

Относно електронно дистанционно гласуване във Франция – французите не са се отказали от този тип гласуване. На изборите през 2017 г. обаче предпочетоха да направят пауза и не го използваха. Да припомним контекста. Тогава в няколко демократични държави имаше притеснения в общественото мнение за намеса на Русия в изборите. Особено след “пиратирането” на имейли на екипа на Демократическата партия в САЩ. Имаше съмнения за атаки, за други опити да се повлияе върху изборите – реални или преувеличени, съществуваха страхове. Доверието в изборния процес – това, за което си говорихме по-горе, се подкопаваше. Тук не говоря за атаки срещу системата на електронното или машинно гласуване. Трябва да се прави разлика между атаки върху системите за гласуване и атаки върху политически субекти или манипулиране на общественото мнение чрез електронната среда – социалните мрежи, фейк нюз, тролове и т.н. Това са две неща, които нямат нищо общо, но нарочно се смесват от противниците на електронното гласуване – с машини или дистанционно. Не е имало досега никъде по света доказана атака върху машинен или електронен вот, било то в САЩ, Бразилия, Естония или където и да е било. Имало е доказани слабости в системите, ама доказани от специалисти, които вземат машината и я разчовъркват, за да демонстрират, че е теоретично възможно. Но това са подробности, които е удобно да бъдат спестени на публиката и да бъде направено едно смесване на нещата. Франция не се е отказала от електронното дистанционно гласуване, а отвори скоба, за да може системата да бъде усъвършенствана, за да се повиши нейната сигурност, защото имаше обществени притеснения. Доколкото знам договорът с фирмата-изпълнител, не само не е прекратен, а продължава да се работи, като следващите предвидени избори са 2020 г. за Асамблея на французите в чужбина и те ще се проведат електронно дистанционно. Системата е подобрена и френската агенция за киберсигурност издаде положително становище за ползването на системата. Това становище е било дадено още преди изборите 2017 г., но тогава политическото ръководство е взело такова решение да не ги провежда електронно по вече изложените причини. Така или иначе, Франция организира над 750 физически секции в чужбина. Реално погледнато, електронното дистанционно гласуване е само спомагателно средство и цели да обхване още по-добре тези избиратели, които не са в близост до избирателна секция. На френските президентски избори гласуваха към 470 000 души извън страната във физически секции.

А за кои кандидати гласуваш на избори за Европейски парламент? Българските или френските.

С.М.: Нещо, което малко хора знаят, за което също изнесох доклад по време на последната НКИС в София, е че тежестта на един глас на българския и на френския избирател на европейски избори изобщо не е еднаква. Представителството в ЕП не е пропорционално на населението и това произтича от Договора за Европейския съюз. То се изчислява по сложна схема, за която няма да влизам в детайли. Но най-общо казано, има нарочно изкривяване на пропорционалността на представителството в полза на по-малките държави. Така се оказва, че най-тежък е гласът на малтийския избирател, а най-лек на немския. Респективно, гласът на един българин и един французин не е еднакъв. Намирам математическо оправдание да гласувам за българските, защото така гласът ми тежи повече (смее се). По-сериозно, струва си да се гласува там, където има най-много нужда от демократичен полъх в изборния процес. Според мен на българските избори е по-важно да се участва, отколкото на френските, по простата причина, че в България има по-голяма нужда от свободни граждански гласове в изборния процес, така че не само твърдите бетонирани електорати, които се управляват лесно, да определят резултата. Защото на евроизборите активността е толкова ниска, че твърдите електорати натежават везните. Затова и имахме такива парадокси, една партия (ДПС), която на национални избори взима 7-8 процента, да се оказа едва ли не първа сила на евроизбори.

Усеща ли се във Франция, че вече предстоят европейските избори?

С.М.: Да, определено. Изборите за Европейски парламент са във фокуса на политическите коментатори практически още от средата на 2018 г. Политическите сили също доста отдавна започнаха да се готвят. Публикуват се често и социологически проучвания с прогнози за изборните резултати. Движението на “gilets jaunes” (жълтите жилетки) също вкара темата в общественото внимание. Почнаха да се правят проекции какво ще се случи, ако жълтите жилетки образуват партия.

Кои са най-ярките теми?

С.М.: Бъдещето на Европа. Дали еврофобските и националистически движения като това на Марин льо Пен и по-общо в Европа – движения като тези на Салвини в Италия, на Орбан в Унгария, Алтернатива за Германия (AfD), в Испания също се надигат такива (на местните избори проби една франкистка партия), ще успеят да капитализират подкрепа в резултат на поредицата от кризи, с които се сблъсква Европа (икономическа, мигрантска, тероризъм). Дискутира се какво ще е разположението на силите на национално ниво и на европейско ниво между проевропейските и антиевропейските/еврофобски движения. Това е основната тема. Какъв модел на развитие и какво бъдеще на Европа ще произтече – дали интеграционен или дезинтеграционен.

Как се информираш, как следиш кампанията и информацията за българските кандидати?

С.М.: Основно от електронните медии, вестници и интернет издания. Понякога гледам и телевизия. Интересно ми е и следя случващото се сред българските политически партии. На фона на сериозния дебат, който върви във Франция, забавни са тези сценки, които се разиграват на наша почва. Патриотите – кой ще води листата Джамбазки ли, Сидеров ли, изобщо ще има ли обща листа? Новият напън на „консерватора“ Бареков. Mарешки, който изплува в залива на Mарин Льо Пен. Също доста интересно е да видим какво ще стане със Станишев. Ще намери ли място в листата на БСП. Защото неговата позиция по отношение на Европа няма нищо общо с позицията на Корнелия Нинова и на проруската и с националистически уклон БСП. И ето тук виждаме как новият разлом в Европа не е партиен. Той е концептуален, за бъдещето на ЕС.

Като стана дума за социалисти и евроизбори, любопитно е да се спомене, че френските социалисти се бяха замислили да поставят начело на листата си един белгийски политик. С идването на власт на Макрон, който успя да дестабилизира традиционните партии, френските социалисти претърпяха гигантски крах, от който не могат да се възстановят. Сега социологическите проучвания им дават 5-6 процента за евроизборите. И понеже не съумяват да излъчат свой кандидат поради вътрешнопартийни междуособици, се завъртя името на един белгийски социалист. Това го казвам, защото Сергей Станишев може примерно да се окаже в листата на немските или френските социалисти, а не в листата на БСП.

Хващам се, че с лекота прескачам от френската на българската тема и обратно. Това е може би илюстрация на това кое е нашето “предимство” пред българите, които живеят в САЩ или Австралия, извън ЕС. Ние живеем в един своеобразен обществен континиум, който ни позволява да виждаме и усещаме както локалното и националното, така и наднационалното/европейското без да се налага някакво раздвоение на личността. Защото когато работиш за френския или българския обществен живот и влагаш обществена енергия, ти всъщност работиш за европейския такъв. Защото нещата са свързани. Дали жълтите жилетки от периферна Франция се чувстват по-добре или по-зле, има значение и за българския гражданин, защото те или ще гласуват за проевропейски партии, или разочаровани от Европа, ще гласуват за льо Пен. А промяна в европейската политика на Франция ще окаже влияние и върху България – фондове, политики, достъп до пазар на труда – ето говорим в момента за пакета Mобилност. Ние сме толкова свързани в общо икономическо и обществено-политическо пространство, че един човек, който е обществено активен, не може да бъде частично активен. Само тук или само там. Всъщност, не е ли това есенцията на понятието европейски гражданин?

А залогът на предстоящите европейски избори е голям – бъдещето на европейските народи. Очакват ни интересни месеци.