Продължаваме рубриката “Гледна точка: Гласуващите зад граница” с разговор с Алина Добрева (А.Д). Тя е доктор по политически комуникации от Университета в Лийдс, специализирала е в Европейския университетски институт във Флоренция и Оксфордския университет. Живяла е в Унгария, Великобритания, Италия, а от 4 години се е установила в Брюксел. Работи като анализатор в изследователския център на Европейския парламент (ЕП), където се занимава с теми като европейски бюджет, обществено мнение в Европейския съюз (ЕС), както и медиен плурализъм и медийна свобода.

На европейските избори през 2019 г. белгийските граждани ще изберат 21 депутати.

С Алина говорим за бъдещето на европейските избори, за това как се формират и как действат европейските политически семейства, защо изборите са важни и защо българските граждани в чужбина искат да участват в обществения и политически живот в страната.

Предстоят избори за Европейски парламент следващата година, ти за кои кандидати ще гласуваш – за българските или за белгийските? Гласуваш ли на избори извън страната?

А.Д.: Винаги съм гласувала. Досега ми се е случвало във Великобритания, в Италия и в Брюксел. На европейските избори догодина ще гласувам за българските кандидати. Интересуват ме повече те, защото са и моите кандидати, дори понякога изборът ми да е бил труден. Дори да не съм можела лесно да припозная някой, който да защитава моите интереси, това са българските кандидати. И ми пука повече за България, отколкото за другите държави, защото тя си е моята страна. Така или иначе, макар да съм живяла в различни европейски държави и сега да съм в Белгия, виждам бъдещето си в България и мисля да се върна. Затова ме интересува какво се случва там.

А защо българските граждани зад граница трябва да имат право да гласуват?

А.Д.: Българите в чужбина се чувстват свързани със страната си. Дори и да чуваш горчивина в начина, по който говорят за България, те се чувстват свързани. Дали си мислят за завръщане в някакъв бъдещ момент, или купуват имоти, което също говори за вероятен подобен план, или пращат пари на своите роднини и близки, дали организират училища за учене на български в чужбина, те се чувстват свързани с България. Опитват се, дори и понякога доста затруднени, да запазват тази близост жива. Смятам, че стремежът за връзка с родината не трябва да се прекършва от държавата, а напротив, по някакъв начин да му се помага. Въвличането на българите в чужбина в политическия процес, дори и по един ограничен начин като гласуването, е такава стъпка. Всъщност нашите политици много често говорят за завръщането на българите от чужбина, а същевременно ограничават възможността им да гласуват. По този начин им дават абсолютно грешно и противоположно послание, т.е. че не желаят да съществува връзка между сънародниците ни в чужбина и България.

Броят разкрити секции за съответните избори/референдуми е представен в квадратчето на всеки стълб от графиката.

Ти си участвала в организирането на български секции по време на различни избори в Белгия. Какви проблеми се срещат основно?

А.Д.: Твърде често се променя Изборният кодекс, което прави ситуацията непредвидима. Има и основен структурен проблем – нямаме никакъв начин за дистанционно гласуване. Повечето държави в ЕС, ако нямат електронно гласуване като в Естония, имат или гласуване по пощата, или опции за гласуване преди деня на изборите, или гласуване чрез пълномощник. Докато при нас не съществуват подобни възможности. Единственият начин да се гласува е в деня на изборите, само лично и физически в някоя секция, ако такава има. Непрестанното добавяне на нови условия за откриване на секции извън дипломатически и консулски представителства, прави гласуването все по-трудно. Все пак българските общности в чужбина не са концентрирани около посолствата. Те са пръснати из целите страни. Особено в държави с голяма територия гласуването става изключително трудно, защото изисква пътуване, свързано със значителни разходи за хората, които искат да дадат своя вот. На практика, тези пречки правят физически невъзможно гласуването за много българи.

Как са организирани изборите в Белгия? Какви добри практики има? Задължително ли е гласуването там?

А.Д.: Гласуването е задължително, да. Мога да споделя впечатлението си от скорошните местни избори в Белгия. Белгийците, и по-специално тези в Брюксел, са наистина много отворени към идеята да включват в листите си чужденци, живеещи тук, т.е. не само да ги привлекат като избиратели, но и да ги издигат като кандидати. Имаше български представители в листите на три различни партии в Брюксел. Наистина има позитивно отношение по въпроса за включването на чужденци. Всеки жител, регистриран в Белгия, получава по пощата документи, които го информират как, къде и кога да гласува. Това подпомага много участието. Въпросната информация е една и съща за белгийците и за европейските граждани, регистрирани тук.
За задължителното гласуване не знам дали имат санкция – ако да, то тя сигурно е минимална. По-важно е, че имат традиция на задължителното гласуване, което говори повече за политическата култура на белгийците. Осъзнават гласуването като граждански дълг. Не е въпрос толкова на санкция, а на разбиране, че гласуването е отговорност, както и това, че то трябва да е организирано по максимално достъпен начин.

От друга страна имаме обратния пример на тотален парадокс – опитът в България да се въведе задължително гласуване, което на практика беше невъзможно за голяма група хора, живеещи извън страната. Независимо дали харесваме или не задължителното гласуване, позитивите от него можем да извлечем единствено ако го направим възможно и достъпно, каквото определено е в Белгия. Достъпността на гласуването включва първо  властите да информират гражданите и второ – да предоставят различни възможности за упражняване правото на глас – по пощата, с пълномощник или в секция, а защо не и електронно. Тук дълго време преди самите избори информират гражданите какви са техните права, какви са механизмите и процедурите, чрез които могат да гласуват.

Как гласуват белгийските граждани извън страната?

А.Д.: Белгийците извън страната могат да гласуват по пощата, с пълномощник и в посолства и консулства. Тъй като гласуването е задължително, те трябва да се регистрират в съответното посолство като живеещи и респективно гласуващи в чужбина. По пощата им се изпращат документи, които разясняват опциите за гласуване, както и къде ще има отворени секции.  

Видимо ли е вече, че предстоят европейски избори в Брюксел? Какви са европейските теми, какво е важно в самия Европейски парламент?

А.Д.: Европейските институции все повече се стремят да обясняват какво конкретно прави ЕС за гражданите. Има и кампания за разясняване значението на европейските избори. Също така става все по-видно как партийните семейства се готвят за изборите. Борбите за привличане на повече депутати под шапките на много европейски партии, водят до компромиси отвъд допустимото. След време това ще има обратен ефект, според мен. Ако преди 10 години никой в Германия, например, не е имал понятие какво се случва в Унгария, преди 5 години вече знаеха, а сега започват и да му отдават значение. Повече хора започват да разбират европейските политически семейства и да стават по-взискателни към тях. Мисля си, че това постепенно ще окаже влияние и при гласуването. Вижда се все по-ясно, че има мръсни сделки на европейско ниво, при които политическите семейства не само застават зад лидери като Орбан и Борисов, но и на практика ги подпомагат. Надявам се, че с комуникация, която вече има и на паневропейско ниво, тези сделки ще бъдат осветлени и изборите ще ги направят невъзможни.

Идеята за паневропейски листи е трудно осъществима за момента. Не само поради това дали разбираме европейските избори като такива или като национални, а и защото съществуват големи разлики в избирателните системи в различните страни. Така, за да има единни паневропейски листи, трябва много по-голямо ниво на координация и уеднаквяване на правилата за гласуване. От друга страна, макар да казвам, че има трудности за прилагането на общоевропейски листи, вижда се, че европейските граждани по-скоро искат нещо подобно. Колкото и недостатъци да има системата на “Spitzenkandidaten” или водещите кандидати, например, те придават някакъв паневропейски характер на изборите и са наистина много харесвани от европейските граждани. Това го показват доста изследвания на общественото мнение. Макар трудно и бавно, вървим към все по-голяма европеизация на изборите за ЕП.

Следиш ли дебата за дистанционното електронно и машинното гласуване в България?

А.Д.: Доста натъжаващ е начинът, по който управляващите в България обсъждат тези теми. Още когато течеше дебатът за електронното гласуване преди референдума през 2015 г., той беше неглижиран от парламентарно представените партии. С пасивността си те опитаха въобще да не участват в него. Това отношение продължи с игнориране на резултатите от референдума – ако можеше, въобще нямаше да се обсъжда електронното гласуване в парламента. А сега, след поредицата административни отлагания, се направи абсолютно невъзможно да има електронно гласуване през 2019 г. на изборите за ЕП.  Честно казано, след всички скандали с администрацията в България, например кризата с Търговския регистър, вече си мисля, че не е въпрос само на нежелание, каквото безспорно има. Мисля, че става въпрос и за истинска некомпетентност и неспособност. Съчетават се и двата фактора. Дори последните изказвания на Борисов, който говори за хакери, обсъждайки проблемите около американските избори, без да разбира, че тяхното споменаване там е част от предизборната пропаганда, също показват огромна некомпететност по тази тема. Подобно е положението и по отношение на машинното гласуване.

Проблем е целият подход при обсъждане на гласуването на българите в чужбина. Ако беше искрен страхът от електронизацията и всичко свързано с нея, но все пак имаше желание сред управляващите да се облекчи участието в изборите на българите в чужбина, щяха да се намерят други начини. Такива има – единият е улесняване на процедурите по откриване на секции извън посолства и консулства, другият е гласуване по пощата. Последното съществува в 13 европейски държави за избори за ЕП. Има го и то от много години, т.е. съществуват редица добри практики. Ако имаше желание, управляващите щяха да намерят начин. Това се вижда и с електронното гласуване, и с машинното гласуване, и въобще с гласуването на българите в чужбина.

За огромно съжаление, подобни проблеми има и при преброяването на гласовете в България. При всеки вид избори, независимо европейски или други, чакаме да видим какъв скандал ще се случи. Особено тежко беше с грозните картини – хората с протоколите и чувалите с бюлетини бяха заключвани в зала Универсиада, а после и в Арена Армеец в София. Всички тези скандали минават и заминават, но не се търси решение как процесът да се облекчи, да се направи по-прозрачен и да се гарантира, че вотът на всеки ще бъде отчетен правилно. За купуването на гласове не ми се отваря темата, защото там нещата са още по-тежки, а нежеланието за ефективни мерки още по-видно. Новото предложение за камери в СИК също не би подобрило нещата. Купуването се случва извън секциите и комисиите, а проблемите с преброяването се случват след гласуването, т.е. камерите нищо няма да уловят.

Фокусирането върху потенциален проблем, заради който се отрича дадена форма на гласуване, е просто оправдание. Всеки вид гласуване може да създаде предпоставки за проблем. Важното е да се насочим към ефективното му решение. То и традиционното гласуване на хартия има недостатъци. Виждаме ги постоянно. Ако ползваме тази линия на оправдание, скоро управляващите ще забранят гласуването изобщо. Трябва да се борим за правата си, за да не го позволим.