Продължаваме дискусията с Александър Детев (А.Д.) от Виена относно европейските избори, гласуването на българите в чужбина и предлаганите промени в Изборния кодекс.

В България вместо да се направят постъпки да се въведе електронното гласуване, отново се започва дебат. Какво ти е мнението по последните предложения относно електронно и машинно гласуване, промяна на бюлетината?

А.Д.: В дадената ситуация е добре да не се уповаваме на личностни оценки и преценки, а на Конституцията. Не смятам, че е работа на държавата да се опитва да прокара нещо, прескачайки основния закон. Ако се счита, че само хората със средно образование трябва да имат право да гласуват, да се свика Велико народно събрание и да се промени Конституцията, за да се случи това. Не смятам, че държавата трябва да работи по този подмолен начин. Електронното гласуване е прието, то трябва да влезе в сила. Протакването му, защото няма техническа възможност или защото някой се е уплашил от хакери, не отменя по никакъв начин приемането му и задължението то да влезе в сила, с което държавата трябва да се съобрази. В крайна сметка, ако институциите имаха такива притеснения, не трябваше въобще да го въвеждат. Същото важи и за машинното гласуване. А за машинното, доколкото знам, аргументите са, че е много скъпо и няма ресурси да бъде осигурено, както и че не може да се осъществи в секциите в чужбина. Това обаче е логистичен и финансов проблем, който е в компетенциите на институциите, отговорни за организацията на изборите. Аз не смятам, че съществува качествен дебат по тази тема. Такъв дебат трябва да бъде проведен и в резултат на него да се направят промени или чрез гласуване в Народното събрание, или с промяна на Конституцията. Всичко останало е някак несериозно и безотговорно. Ако някой смята, че електронното гласуване е прието само фиктивно и въвеждането му може да се отлага във времето, а подкрепилите го (мнозинството, гласували на референдума) ще бъдат спокойни и няма да възроптаят, то той се е излъгал. Надявам се, че ще има ответна реакция.

А мислиш ли, че електронното гласуване, ако се стигне до компромисен вариант за прилагането му само в чужбина, ще улесни вотът зад граница?

А.Д.: Категорично. България е частен случай. Когато нямаш аргументи, използваш нелепи аналогии. Да правим аналогии с това къде има и къде няма електронно гласуване, предвид процента наши граждани, които живеят в чужбина, е неподходящо. Да, няма примерно електронно гласуване в САЩ, но те и нямат такъв процент население отвъд границите. Смятам, че категорично липсват аргументи за тезата, че електронното гласуване ще има обратен ефект и няма да мотивира българите в чужбина да се включат. Ще се случи, ще спести средства. Смятам, че този разговор вече го изговорихме, имахме предизборна кампания. Тя не беше много силно отразена, но все пак разговорът е завършен. Хората гласуваха, подкрепиха го. Това е. За компромисния вариант – аз не смятам, че трябва да правим компромис в чужбина да, а в България не. В Изборния кодекс е разписано всичко относно сигурността и е добре все пак да има някаква последователност в законодателните решенията и тяхното изпълнение.

Броят разкрити секции за съответните избори/референдум е представен в кръгчето на всеки стълб от графиката.

А какви са проблемите при организирането на българските избори в чужбина и мобилизирането на българските граждани там да гласуват?

А.Д.: През 2014 г. бях член на секционна избирателна комисия и си спомням, че тогава в нашата секция гласуваха 1 100 или 1 200 души. Беше нещо толкова трудоемко за нас, а за гласувалите беше неудобно. Много хора се прибраха, защото не им се чакаше и тези опашки продължиха цял ден. За самата комисия това беше мъчение. В чужбина, за разлика от България, няма избирателен списък, гласувалите се дописват в деня на изборите с всички лични данни. Това е огромно физическо усилие. Ако мога да го обобщя – организация, опашки, пътувания. Ако искаме да мотивираме хората да гласуват, няма как да ги задължаваме да пътуват 300 – 400 км. Това вече не е любов към родината, а някаква жертва. Жертваш цял ден, за да отидеш да гласуваш. Да, за българите в чужбина гласуването е един празник, но за много хора, това е и време, което не могат да си позволят да отделят. Самият процес по откриване на секции също е труден, а също така беше съпътстван от дебат за това колко са скъпи секциите в чужбина. Да си призная, след това при откриването на секции, аз се чувствах виновен, ако в някоя от тях гласуваха твърде малко хора. Все едно трябва да ме е срам, че сме похабили някакви средства на държавата. Демокрацията не е евтино удоволствие, но въпреки това, чувствах, едва ли не трябва да носим лична отговорност за това колко човека гласуват в тези секции.

Откриването на секции в чужбина е един процес, който се осъществява и координира почти изцяло от доброволци. Да, ако трябва да бъда честен, може би и посолствата са прави, когато казват, че нямат капацитет да съберат хора за всички комисии, да организират целия процес. Това доброволчество е много симпатично, прекрасно и го адмирирам, но все пак държавата носи отговорност всеки гражданин по света да може да гласува. Става така, че избираме хора, които да намерят начин да подобрят процеса, а накрая вършим всичко сами, за да можем да участваме в политическия живот в страната.

Много са хубави различни идеи за приобщаване, но когато има нужда от реална работа… Може би добре звучи на думи, но фактически това не се случва. Същите хора (един бивш вицепремиер), които искат ограничаване правото да се гласува в чужбина, предлагат създаване на министерство на българите в чужбина и продължаване на диалога с тях. Хем ги приобщаваме, хем искаме да ги откажем да се интересуват от процеса. Много странно шизофренно състояние се получава.

Познаваш общността в Австрия, според теб какво мотивира хората да запазят връзката си с България и то през изборите, въпреки шизофренните знаци към тях?

А.Д.: Ще ти дам конкретен пример. Всяка година се организира събитие във Виена за българската общност. В него участват български експерти, които живеят тук от много време. Те правят презентации за различни социални и трудово-правни въпроси, засягащи живота в Австрия. Имаме и щандове, на които българи представят своите продукти. Видях хора, които са от 25 години тук и имат определен начин на общуване, заради споделеното си минало в България – общия език, традиции, начин на изразяване. Скъсването с родното е единичен случай. Дори хора, които не се прибират често, продължават да са свързани с България, подпомагат каузи в страната просто защото това не може да се изкорени толкова лесно. Дълга тема е, но мястото, където си израснал, се оказва важно при формирането ти. Разбира се, че има и други случаи при травми и някакви сериозни проблеми с държава, семейство, приятели. Но за повечето хора, това си остава част от тях. Няма значение от колко време и къде живеят. Дали те свързват родители, приятели, дали те свързва мястото от детските ваканции, на което още ходиш на почивка.