За Европейския парламент, изборите и българските граждани в чужбина
01.12.2018
Живеенето физически на друго място не означава, че сме спрели да усещаме връзката с България (част 2)
07.12.2018

Живеенето физически на друго място не означава, че сме спрели да усещаме връзката с България

Започваме рубриката за Европейските избори и българите в чужбина с разговор с Антоанета Тончева (А.Т.), която живее в Регенсбург, и с Мирослав Тодоров (М.Т.), понастоящем в Мюнхен. В Германия по данни на МВнР живеят над 300 000 български граждани. Германия е и държавата, която излъчва най-много депутати в Европейския парламент – 96.

Антоанета живее и работи от 9 години в Германия, доктор по генетика и молекулярна биология в Регенсбург. Ръководи научна лаборатория за изследване на генетичните фактори за развитие на астма и алергии в детска възраст.

Мирослав идва в Германия през 2009 г., когато завършва езиковата гимназия в родния си град Монтана и отива в Мюнхен да учи и остава там вече 10 години. В момента работи в голяма немска компания за спортни стоки и учи задочно в частен университет по спортен бизнес мениджмънт. Бил е стажант в българското консулство в Бавария и Баден-Вюртемберг.

И двамата са участвали в организирането на български избори на територията на Германия като доброволци.

С Тони и Миро си говорим за смисъла на европейските избори, за организирането на секции, за това какво е да живееш физически на едно място, а да се интересуваш повече от новините и събитията на друго.

Живеете в Германия отдавна, но все пак продължавате да се интересувате от България и да участвате и в българските избори? Как се гласува в Германия и какви са трудностите по организиране на българските избори там?

А.Т.: Първите избори, на които съм имала право да гласувам тук, бяха през 2011 г. Прочетох и се поинтересувах какви са условията и как и къде може да се гласува, тъй като тогава социалните мрежи нямаха същата популярност като днес. Основното средство за намиране на информация беше през форум за българите в чужбина, който се казва “Заедно”. Тогава разбрах, че в Хамбург и Магдебург има офиси на почетни консули на България, а в Берлин е най-близкото посолство. Това означаваше, че между Хановер (където живеех тогава) и Берлин трябваше да пропътувам над 300 км в посока. И прецених, че в Хамбург, където има почетно консулство, ще бъде по-удобно за мен и половинката ми да гласуваме. Попълнихме заявления, които тогава трябваше да бъдат изпратени задължително по пощата и подписани на ръка. Не приемаха сканирани по имейл. Пратих ги и по имейл, за да знаят да очакват писмо. Никога не получих потвърждение, че са получили писмото. Три дни преди изборите ми се обадиха да ми кажат, че секция в Хамбург няма да има и да ме помолят да разпространя до колкото  може повече българи в Хановер и региона, че ще трябва да гласуват в Берлин. Изискването беше за 100 заявления, които не бяха събрани. А реално тогава ние познавахме само още едно момиче в Хановер и много криво ми стана, защото когато проверих какви са цените на билетите за Берлин, се оказа, че трябваше да дадем по 140 евро на човек в посока и това беше нещото, което ме отказа. За изборите за Европейски парламент през 2014 г. отново нямаше секция на друго място освен в посолството и консулствата. Нямаше и никаква информационна кампания и изборите, на които аз лично успях да гласувам, откакто живея тук, бяха парламентарните през 2014 г. Тогава успяхме да разкрием секция в Регенсбург, което беше супер голямо постижение. Направихме секцията в сградата, където лабораторията се помещава, а аз бях председател на комисията. Месеци преди това бях започнала да се интересувам и така попаднах в групата от доброволци, които работят за разкриването на секции в чужбина. По този начин  успях да се включа в организацията. По време на референдума за електронното гласуване през 2015 г. по спешност трябваше да се прибера в България, където гласувах. Това са единствените два пъти, когато имахме секция в Регенсбург – тоест имахме секции извън посолствата и консулствата (вкл. канцелариите на почетните консули) в Германия. След това за всички други избори, които са се състояли, трябваше да пътувам до Мюнхен (150 км в едната посока). Гласуването на българите в чужбина винаги е било съпътствано с проблеми по отношение както на разкриването на достатъчен брой изборни секции, така и на провеждането на информационни кампании. Всъщност тези кампании са повече от скромни, а на практика такава преди референдума за електронното гласуване през октомври 2015-та не се състоя. По-скоро бяхме свидетели на информационно затъмнение.

М.Т.: Аз съм гласувал в Мюнхен, в Германия има едно посолство и 3 генерални консулства – Франкфурт, Мюнхен и в Бон, което наскоро беше закрито. В тези места винаги имаше секции. Гласувал съм на всички избори, с изключение на едни, проведени 2014 г., когато бях в България. Гласуващите винаги са били между 1 000 и 4 000 души на различните избори. На местата, където има български общности, но няма представителства, ситуацията винаги е по-сложна – например в Магдебург, Дармщат, Щутгарт, Мюнстер, Регенсбург, Нюрнберг и т.н. Изискват се освен заявления (броят им варираше през годините – 100, 40, 60) и допълнителна работа предвид разрешителния режим в страната. Германия два пъти разреши провеждането на български избори в помещения извън държавните представителства. Третия път отказа и посочи, че това са били две изключения. Немската държава си има свои съображения да не разрешава изборни секции, главно заради другите общности тук – турската и руската. Предпочитат да си го спестят. 

Смятате ли, че разкриването на секции извън представителствата зависи от Германия, а не от подготовката на българска страна за искането за разрешение?

А.Т.: По отношение на другите общности и техните избори не е съвсем така. През есента на 2016 г., когато гласувахме за президент, германската държава беше разрешила гласуване (декември същата година) на румънските президентски избори. Властите допуснаха разкриване на секции извън държавните представителства – общо 15 секции в 11 населени места, като 6 от тях не бяха в посолството или консулства на Румъния в Германия. Това е всъщност пример как гражданите на две държави, приети по едно и също време в ЕС, бяха третирани различно от страна на немските власти. Лично аз смятам, че това се дължи и на недобра комуникация с тях от страна на посолството ни в Берлин.

През 2014 г. пък имаше президентски избори в Турция. Тогава даже на Олимпийския стадион в Берлин бяха разкрити секции, наречени от германската преса Mega-Wahllokal (гигантска избирателна секция). Подобна беше ситуацията и през април 2017 г., малко след нашите парламентарни избори, когато в Турция се състоя референдум и според пресата се очакваше над 1.4 млн. турски граждани на територията на Германия да упражнят правото си на глас. Тогава бяха разкрити секции в 13 града, като в част от тях няма турски държавни представителства.

Тези изключения, с които Германската държава се оправдава, за мен лично не са особен аргумент. Да, безспорно тя има право да налага ограничения и при нас режимът е разрешителен, но смятам, че при адекватни и навременни действия от страна на българската държава нещата могат да се променят. Особено ако се изтъкнат аргументите, че вече над 300 000 българи живеят и работят в Германия. Не съм убедена, че това да нямаме секции извън представителствата, е изцяло в полето на Германската страна. Истината е някъде там.

А какви са другите проблеми, които срещате при организиране на изборите извън страната? Смятате ли, че електронното гласуване извън страната ще донесе някакви облекчения и защо?

А.Т.: Като организатор на секция извън представителствата, мога да кажа, че отговорността секцията да функционира по най-адекватния начин се пада общо взето на хора като нас.  Да се предвиди достатъчно място, за да се поберат желаещите; да е съобразено с достъп до транспорт, наличие на паркинг. Ние правим тази организация за всички. Лично мен, комуникацията с българските власти понякога изключително много ме натоварва. Когато те изискват от нас бързо да се вземат решения и да се правят някои неща, ние даваме най-доброто от себе си. Но когато ние чакаме от тях потвърждение или информация, виждаме обратното. Например, много късно (едва 5 седмици преди изборите) излезе информация на сайта на посолството в Берлин къде ще са секциите за президентските избори през 2016 г. и че извън дипломатическите и консулските представителства и почетните консулства няма да се гласува. Нищо повече не се споменаваше. На конкретни запитвания в посолството дори не отговориха, макар преди това да бяхме контактували по време на организирането на референдума предишната година и изборите 2014 г. Пратиха ми имейл с линк към съобщението на сайта им и това беше. Нямаше обратна връзка и информация какво се случва със секциите. Бяхме поставени в информационно затъмнение. Същото се случи и за парламентарните избори през 2017 г.

М.Т.: В Мюнхен в консулството има сравнителен напредък от 2014 г. нататък. От тогава е възможно да се открият 2-3 секции в консулството, в които да има по три кабинки. По този начин има напредък и се облекчават опашките. Ако подобна организация се запази при новоизбрания консул, нещата ще се улеснят и избирателната активност ще нарасне.

А относно електронното гласуване, според мен се постигнаха два успеха – единият е, че информационната кампания, колкото и да беше затъмнена, накара доста хора да гласуват. В допълнение референдумът за електронното гласуване 2015 г. не беше асоцииран с дадена партия и след това мина в парламента с гласовете на над 120 депутати. Грешка е отлагането на електронното гласуване и липсата на мерки в тази посока. От него основно ще имат полза хората, които изминават огромна дистанция, за да упражнят правото си на глас, но и много хора в България като тези със затруднено придвижване например.  

А.Т.: Има множество хора, които пътуват и изминават голяма дистанция, стигат до съответната секция за гласуване, чакат на опашки часове под дъжд, под сняг и в един момент секцията няма възможност да поеме всички желаещи и хлопват кепенците. Така се случи през 2016 г. и 2017 г. в някои от секциите в канцелариите на почетните консули. Имаше хора, които бяха отпратени и си бяха тръгнали разочаровани, защото са пропилели целия си ден, без да упражнят правото си на глас. Електронното гласуване ще улесни тези хора, както и хора с увреждания, в тежко здравословно състояние, възрастни хора. Това ще бъде огромно облекчение за тях. Мога да посоча и семействата на хора с увреждания, които са здравни емигранти. Те започват работа в чужбина, дори ниско квалифицирана, за да се включат в социалната и здравната системи на дадената държава и съответно болният член на семейството да може да се ползва от тях. Електронно дистанционно гласуване вече е крайно необходимо да се въведе както за българите в страната, така и за тези в чужбина.

В България, където преобладава застаряващото население, представлява трудност да се стигне до място за гласуване на хора от населени места, отдалечени от големи градове – например възрастни хора, хора без собствен транспорт, хора в тежко здравословно състояние, хора с увреждания. При наличието на дистанционно електронно гласуване поне онези от тях, които боравят с интернет и имат компютър, таблет и/или смартфон, биха могли да гласуват удобно и бързо от домовете си. Вече е просто смешно в България да има софтуер с очен контрол, който да позволява на хора с тежки увреждания, често напълно неподвижни и невербални, да пишат на лаптопите си, и той да трансформира написаното съобщение в гласово, а тези хора да нямат възможност за електронно дистанционно гласуване. И смешно, и тъжно е всъщност.

Проблемите няма как да ги разделим само на такива на българи в България и в чужбина. Ние сме едно. Проблемите са на всички ни и ние всички заедно трябва да намерим начин да ги решим.

_____________________
Останалата част от разговора ни с Антоанета и Мирослав ще може да прочетете утре.