Текстът е препечатан с незначителни редакции и съкращения от профила на Русин Коцев в medium.com.

Русин е доктор по съвременен български език от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и граждански активист с опит в сферата на образованието, част от авторски колектив на учебник по български език и интересуващ се от възможностите на новите медии, гражданската журналистика и етнологията.

Публикацията в социалните мрежи на Девето основно училище в Благоевград на 28 юни предизвика сериозни реакции в българското общество, след като в поста директно се споменава, че не се записват деца от ромския етнос. Каквито и причини да бяха посочени от директорката на провинилата се институция, те са невалидни преди всичко по отношение на човешките права и заради явната дискриминация в публикацията. Няма да се спирам подробно на реакциите, но си запазвам правото да се съмнявам в мерките и решенията, които предлагат част от неправителствените организации в България с претенции за най-голямо влияние в гражданския сектор по тази тема. За съжаление в много от случаите предлаганите решения са неефективни, а понякога сякаш са продиктувани и от амбицията да се монополизира конкретно поле в гражданския сектор. Напомням, че един от основните мотиви за отказа на директорката е именно чл. 99 от Закона за предучилищното и училищното образование, за който организацията ЦМЕДТ “Амалипе” не пропуска възможност да се похвали, че е вкаран като текст в закона благодарение на съвместното им лобиране с още 260 организации:

чл. 99 (4) “Когато в един и същ клас са записани ученици с различна етническа принадлежност, не се допуска обособяването им в паралелки въз основа на етническата им принадлежност.”

Факт е обаче и че въпросната организация е единствената известна на мен, която първа предложи и решение на проблема. Но да започнем първо с неговото поставяне.

ПРОБЛЕМЪТ

Случаят с Девето основно училище в Благоевград разкри няколко проблема, които могат да се задълбочат в бъдеще, ако приемем, че за все повече деца българският език вече всъщност е втори (освен деца от ромската и турска етнически групи, тук можем да добавим и децата на мигранти например).

Първият проблем е т.нар. “вторична сегрегация”, при която българските родители отписват децата си от училища, в които има “по-голям брой ромски ученици”, макар че броят им рядко надвишава 15–20% от общия брой на учениците.

Опитът за разрешаване на проблема създава друг проблем. Той е скрит в чл. 99, т. 4 от Закона за предучилищното и училищното образование (в сила от 2016 г.), според който “когато в един и същи клас са записани ученици с различна етническа принадлежност, не се допуска обособяването им в паралелки въз основа на етническата им принадлежност” (текстовете не се отнасят до т.нар. селски училища и детски градини, в които по обективни демографски причини се обучават деца само от един етнос, както и до сегрегираните училища в градовете, тъй като в тях също се обучават ученици само от един етнос). Водени от този “благороден принцип”, училищните директори (като на въпросното училище в Благоевград) по собствена инициатива  не записват повече от две-три ромски деца в паралелка, за да не се превърнат в “сегрегирано училище”, от което българските родители да отпишат децата си.

Същевременно общините, които също са отговорни за равномерното разпределяне на ромските деца, остават пасивни и позволяват струпването им в едно и също учебно заведение, вероятно защото е много по-лесно. Най-наивното обяснение е, че и в двата случая говорим по-скоро за дискриминация от страна на общините и училищата, отколкото за пасивност. Като включим към тази хипотеза и факта, че самото Министерство на образованието и науката също нехае за въпросния член от Закона, може би предположението става малко по-солидно.

ПРЕДЛОЖЕНИЯТА НА ЕКСПЕРТИ ОТ ГРАЖДАНСКИЯ СЕКТОР

Както вече споменах, често се случва да се появяват проблеми, а решенията за тях да се представят като изключително сложни и вниманието умело се насочва в посока, удобна за този, който предлага алтернативата. Струва ми се, че и в случая с предложенията в Гражданския доклад за изпълнение на Националната стратегия за интеграция на ромите в Република България, изготвен от група организации, сред които и ЦМЕДТ “Амалипе” (отговорен за въздействието на образователните политики), общественият казус е поел към желаната от тях посока.

Те например подкрепят “обединяването на училища в селата”, което означава, че децата ще прекарват там много повече години — до 10-ти клас. Най-голямото достойнство на полученото образование в подобни училища вероятно ще бъде единствено знанието, че имаш диплома за завършено образование.

От организациите са “категорично против сегрегираните училища в градовете да се превръщат в обединени (до 10-и клас)”, което не звучи лошо на пръв поглед.

Една от най-сериозните мерки, които “Амалипе” предлага, е “да се въведе ограничение за годините, в които едно дете може да прекара в сегрегирано училище”. На практика това би могло да се осъществи, като “сегрегираните училища се превърнат от основни в начални”. Предложеното решение обаче е притеснително най-вече защото в началното образование се полагат основите на познанието. Пропуските в този етап се наваксват трудно, а често във въпросните училища децата не овладяват дори и минимума необходими познания за началния етап от образованието си (аз лично съм работил с дете, което не знаеше да чете, но стигна до 6-ти клас, защото, обърнете внимание, в противен случай детето щяло да отпадне). Напълно е възможно осъществяването на тази мярка да доведе до още по-голямо неравенство между учениците от различни етноси. Парадоксално е, че експертите от организациите признават този факт в Гражданския доклад. На стр. 46–47 е отбелязано например, че в сегрегираните училища “качеството на образование е значително по-ниско, броят на отпадналите е по-висок, а броят на учениците, продължаващи образованието си, е незначителен”. Остава въпросът защо тогава те смятат, че трансформирането на тези училища в начални ще доведе до някаква промяна в изброените области.

Сред другите решения (от същия доклад) са: подобряване на качеството на образование с фокус към интеркултурното образование, както и стимулиране на общи извънучебни дейности с училища, които са предимно с български ученици; необходимост от постоянна подкрепяща програма за училища, които интегрират ромски ученици (“от една страна, по-високо качество на преподаване, а от друга, добре предложени извънучебни дейности с интегративен характер”); нужда от нова национална стратегия, насочена не към етносите и към лицата в неравностойно положение, а към мнозинството, за да може то да повишава толератността си, превъзмогвайки стереотипите към “Другите” (с. 30).

Когато разглеждам по-общо предложените решения, у мен остава впечатлението, че те всъщност се припокриват с профила на организации, които от години се опитват да наложат т.нар. интеркултурно образование и работят с мрежа от училища и по останалите предложения в доклада. Въпреки добрите показатели, които тези организации отчитат, обаче почти няма промяна в средния успех на децата. Като индикатор за успех всъщност се отчита посещаемостта на децата на учебните занятия. Ако към казаното добавим и факта, че учителите най-често са натоварени с извънкласни дейности, за които всъщност не са подготвени и които би трябвало да се водят от специалисти или учители от ромски произход, у мен остава впечатлението, че предлаганите решения са по-скоро повърхностни и палиативни. Не трябва да се пропуска също, че голяма част от тези извънкласни дейности засилват стереотипите спрямо ромите (например чрез кръжок по ромски танци). Написаното от мен може да бъде проверено чрез преглед в сайтовете на тези организации.

ВАЖНИТЕ РЕШЕНИЯ

Смятам, че има няколко проблема, които трябва да се разрешат. На първо място това е въпросът с равномерното разпределение на ромските деца в училищата във всяка община. След това трябва да се потърси модел за повишаване на качеството на образование във всяко от училищата, като този проблем може да бъде разрешен с три важни стъпки. Не на последно място трябва да се намери решение, което да премахне постепенно разликата в успеха на ромските и неромските ученици.

По отношение на равномерното разпределение ще бъде необходима цялата решителност на МОН, за да се стигне до истински резултати. Първата важна стъпка е да се сложи край на сегрегираните училища.

Очевидно е, че общините не се справят успешно с разпределянето на ромските деца в училище, ето защо е най-добре да се състави наредба, която да позволи децата от ромските квартали да бъдат разпределени на квотен принцип — във всяко училище в общината да са с равен брой. Разбира се, това изисква и сериозни усилия и средства от страна на общините, като вероятно ще се наложи и извозването на деца до съответните училища.

Повишаване на качеството: Ангажиментите на Просветното министерство няма да бъдат ограничени само до съставянето на наредба за квотен принцип, защото администрацията ще има и не по-малко важната задача да повиши качеството на образованието на ромските деца. Това може да се осъществи в три различни направления.

– Крайно време е да се прекрати с илюзията, че начинът, по който се преподава български език на ромските деца, е ефективен. Логиката подсказва, че липсата на познания по езика водят до проблеми по всички предмети и на практика те оставят функционално неграмотни повечето деца. Решението на този проблем отдавна е открито в други западни страни – например в Германия, където се предприемат решителни мерки за интеграцията на децата на италианските мигранти през 60-те години на миналия век. На държавно ниво се приема, че е необходима нова методика за обучение, която да започва още в детската градина и да продължава в училището. Малко по-надолу ще се спра по-подробно на този аспект.

– МОН предвижда часове по ромски език, но само под формата на СИП, а това на практика означава, че никой не се възползва от тази възможност. Освен това, липсват учебници и помагала, по които този език може да се преподава. А паралелното преподаване на майчин (първи) език е доказано полезно за децата, тъй като значително улеснява научаването на втори език (в този случай — български език) и води до подобряване на постиженията им във всички останали сфери на образованието. Това се дължи както на когнитивното развитие, така и на овладяването на езика като система с отделни равнища. Ето защо преподаването на майчиния език трябва да бъде въведено в задължителната програма на училищата.

– В Германия са запознати и с една чисто културна особеност на повечето етноси  — да  приемат много по-добре материала и институцията, когато в нея работят хора от самата етническа група. Известни са случаи, при които ромски учители трудно биват допускани на работа в училищата, а необходимостта от такива специалисти расте. Нужно е да се погледне на тях като на ресурс, който не само ще подпомага образователния процес (включително и с извънкласни дейности), но и комуникацията между ръководството на училището, родителите и децата. Наличието на учители от ромски произход ще въздейства положително и срещу стереотипите, които се налагат върху ромските деца, така че МОН ще трябва да намери начин да стимулира и назначаването на повече ромски учители в училищата. Има достатъчно подготвени кадри.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК ВСЪЩНОСТ Е ВТОРИ ЕЗИК ЗА РОМСКИТЕ ДЕЦА

Най-сериозната стъпка към разрешаването на проблема според мен е цялостна промяна на методиката за преподаване на български език на ромските деца. Много от тях постъпват в детската градина или в подготвителни групи, без да знаят думичка на български език. Ето защо е необходимо тези деца да усвояват български език като втори, в който езиковият материал се преподава ситуативно, без да обременява децата с граматически понятия. Може например да се разгледа проект “Language Against Dropout (LAD)” на Сдружение “Елиас Канети”, който предлага точно такъв начин за работа.

Организацията на подобен тип обучение може да протече по два различни начина. Единият е заложен във вече споменатия проект, според който се предвиждат допълнителни занятия по български език за децата от малцинствата, като там езиковият материал е представен под формата на игри. Другата опция ми е подсказана от начина, по който се работи в Германия. Всички деца, независимо от нивото си на владеене на немски език, влизат във всички часове заедно. Когато идва време за час по немски обаче, децата на мигрантите съставят друг поток и отиват в час по немски, но немски като втори език. След приключването на този час, който цели напредването им в езика, децата отново се връщат при съучениците си, което им позволява по-бързо да се адаптират както към училищната среда, така и към изискванията на немското общество.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Предложените дотук решения не изчерпват изцяло проблематиката, но са една добра основа. Трябва да се помисли за начина, по който се контролира разпределянето на ромските деца в училищата. На мен ми се струва, че това може да се случва или чрез специалист от ромски произход, назначен в РУО, или чрез назначаването на помощник-директори от ромски произход, които не само да контролират процеса по разпределяне и преподаване на ромските деца, но и да предотвратяват възникването на конфликти, основани на тлеещите стереотипи в обществото. Необходимо е също да се помисли за подпомагане на децата на родители с ниски доходи (независимо дали са роми или не). Нужна е и промяна в учебните планове по някои от предметите, а понятието “толератност” трябва да бъде реално заложено, където това е възможно.

Във всички случаи обаче е необходима решителност, разбиране, както и постоянен обществен натиск – не само от ромската общност, а от цялото ни гражданско общество. Инвестирането на средства и усилия в образованието на ромските деца днес ще бъде разликата между това, дали те ще бъдат успешно интегрирани в обществото (ще работят, ще плащат данъци и т.н.), или ще бъдат оставени както досега в зависимост, за да осигуряват победата на една или друга партия по време на избори в бъдеще. Сами си направете изводите кое решение предпочитате и кое решение може да доведе до истинска промяна в нагласите спрямо ромското общество.

_{Открийте ни във
Може да следвате „Отворен парламент“ и в}