Тома Биков: Никой не прави медии от благотворителност

– Г-н Биков, защо не смятате класацията на „Репортери без граници“ за меродавна?

– Критерият, по който се прави тази класация, е на базата на интервюта с журналисти и то с доста малко журналисти – около 7-8 души от България. Нямам против да се направи едно такова изследване. В същото време „Икономист“ направи също такова изследване, в което България е поставена в първата третина по ниво на демокрацията. Не знам какви са критериите на „Икономист“, но знам какви са тези на „Репортери без граници” и просто не мога да им се доверя. Всеки може да си направи изследване и да извади заключения от него.

– Евродепутатите на ГЕРБ подкрепиха резолюцията на ЕП относно свободата на словото в Съюза и то вземайки предвид класацията на „Репортери без граници“. Каква е позицията на ГЕРБ всъщност?

– Това е моя лична позиция, а не на ГЕРБ. Една партия няма функция да дава оценки за едно или друго изследване. Аз като човек, който се интересува от този въпрос, отдавна имам такова мнение. Въпросът не е дали това изследване ни устройва или не, а в това, че резултатът от него цели определена имиджова стойност. Но не мисля, че то може да е базата да се говори за проблемите на медиите. Факт е, че проблеми има. За мен това изследване не е мотивация да се занимавам с проблемите на медиите, аз имам друга мотивация да го правя.

– Можем ли да кажем, че проблемът на медиите си е проблем на медиите, както твърди Борисов?

– Проблемът на медиите е преди всичко проблем на обществото. Разбира се, че те имат най-голямо участие в собствения си проблем, защото той на първо място засяга тях. След това вторично засяга и публичната среда, в която пък политиците функционират. Това, което Борисов каза и аз също споделям е, че не само в България, в голяма част от света, където има плурализъм, частни и свободни медии, медиите се превръщат в бизнес модел. И трябва да го кажем ясно – човек, когато прави медия, той има определени цели – които са свързани с това или да печели от тях, което донякъде е по-приемливото, или да инвестира финансови средства в определена медия, за да придобива публично влияние.

– ЕП отправя препоръка властимащи да не притежават медии. Как можем да отговорим на тази препоръка?

– Прехвърлянето на собствеността, не само на медиите, а изобщо на фирмите, е процес, който трудно може да се ограничи. Дори и да се опитаме да го ограничим в вътре в България, знаем за офшорни компании, за такива, регистрирани и извън страната. Големите български медии практически не са български – бТВ е на американска офшорна компания, Нова тв отскоро има чешки собственик. Тези компании са регистрирани веднъж в чужбина и се явяват втори път като филиали. А това е голяма част от медийния пазар като канал за информация – телевизиите. Как да се ограничи, че някой иска да продаде собствеността си – казва „аз искам да я продам“ – да, може да я продаде на подставено лице. Не мисля, че в това отношение може да се направи нещо законодателно, защото то вместо да изпише вежди, ще избоде очи.

– Тоест нищо не може да се направи относно прозрачността?

– Собствеността на медиите в България под една или друга форма е доста ясна, бих казал. Всеки знае, кое на кого е. Тук идва въпросът с рекламодателите, защото говорим за цензура, всеки знае, че най-голямата цензура в медиите идва от рекламодателите, не от политиците. Много рядко политик ще се обади в медия и ще каже напишете това или онова.

– Не е нужно някой да се обажда. Голяма част от медиите оцеляват, защото получават публичен ресурс от министерство, община и пр. по линия на обществени поръчки и европейски фондове.

– Този проблем е проблем на медийния пазар, защото само по себе си разчитането на помощ от община или министерство те вкарва вече в друга зависимост. Това е въпрос на пазара.

– Не трябва ли да го има принципа на равните начала при разпределянето на публичния ресурс?

– Би могло да се помисли за обществените поръчки, при които сега има висок праг. Във вече специален закон за медиите би могло да се помисли за някакво конкурсно начало. Доколко това ще реши въпроса обаче, не знам. Защото я има и другата концепция – държавата да спре да дава пари на медиите изобщо.

– Има я и третата концепция – да дава на всички.

– Има над 400 печатни издания в България и десетки телевизии. Колко голям трябва да е този ресурс? Ако той се разпределя за всички, то практически от него няма да се усети кой знае колко. Това е много тънка граница, при която в един момент държавата може да се окаже основен финансов донор на медиите и тогава може да имаме също проблем със свободата на словото. Понеже свободата на словото трудно може да се дефинира ясно, защото всеки има различни представи за това. Ако попитате всяка медия, тя ще ви каже, че е свободна. Никой няма да ви каже, че не е. Но накрая всички вкупом казват, че в България няма свобода на словото.

– Тогава има ли формула за финансиране, която да представлява „верният отговор“?

– По света тече трансформация на медиите, трудно се финансират медии на пазарен принцип – произвеждаш продукт, продаваш го, печелиш и реинвестираш. Да, има реклама, но специално за сайтовете – и в Англия, и в Щатите имаше опити да продават абонамент и те бяха неуспешни, въпреки че се правеха от много сериозни компании. Което означава, че все още не е намерена бизнес формула за функциониране на този модел. Затова медиите се опират на това не да продават продукта си, а да продават влиянието си. Тогава идва въпросът как така тази медия е на загуба, а продължава да функционира.

– От продажбата на влияние изгода имат най-вече политическите фигури.

– Да, има общо и с политиката, защото финансираш медиите си и очакваш след хвалба чрез тях да постигнеш други цели, които са извън медиите – да обслужиш бизнеса си. Аз не обвинявам априори тези хора, защото те в крайна сметка трябва да получат пари, за да продължат да финансират и медията си. Те са бизнесмени, мислят по този начин. Никой не е тръгнал да прави медия от благотворителност. Въпросът е, че никъде няма модел и аз съм далеч от мисълта, че такъв модел ще бъде произведен от българския парламент. Той може би ще бъде намерен в някакъв момент някъде и ще бъде възприет.

– Това означава, че пазарът трябва да се саморегулира?

– Не, просто медията да каже как ще печели пари от това, което прави, а не от това, че придобива и продава влияние. Това е големият въпрос. Затова в момента свободата на словото не е както беше възприето преди време – една медия да дава възможност на различните гледни точки да бъдат чути. В момента голяма част от медиите произвеждат една гледна точка и можем да говорим за свобода на словото тогава, когато по различни канали можем да чуем повече от една гледни точки. Това го наблюдаваме и в България, и в чужбина. Ако гледате например CNN и FOX ще видите две различни Америки. Но не можем да кажем, че в САЩ няма свобода на словото. И тук е същото, но в по-малък мащаб.

– Тук се създава впечатлението, че медиите, които не обслужват властови интереси, са маргинализирани – те са по-малки, по-бедни.

– Пазарът има и друг проблем – че в крайна сметка там също има търсене и предлагане. Има обективен процес, говорим за вестниците, че се търсят седмичници. Хората вече не купуват всекидневници поради това, че им предоставя новините от вчера, които вече са минали през сайтовете и телевизиите. Въпросът е и в сайтовете, които изяждат вестниците.

Доколкото виждам изследвания, по-скоро таблоидите, които предоставят всякакъв тип информация – от поп-фолк до политика, успяват на някакъв пазарен принцип да се самоиздържат, част от тях, не всички. За сайтовете има проблем с издръжката, защото наистина няма пазарен механизъм и всички губещи на пръв поглед медии, се финансират непазарно – може да е през фондации, през т.нар. грантове.

– След всичко това остава впечатление, че държавата абдикира от отговорност – на медиите се казва саморегулирайте се, такъв е пазарът, ние нищо не можем да направим.

– Държавата е поставена в положение, в което каквото и да направи, ще бъде критикувана. Ако тръгне да прави интервенция в медийната среда и бизнес, ще бъде обвинена, че иска да го обсеби. Ако не тръгне да го прави, се казва защо държавата не се намеси. Затова казвам, че тези неща няма да се решат през публичен спор. Дали изобщо ще се решат в цялост съм много скептичен, защото без пазарен бизнес механизъм държавата или ще бъде излишна, или ще бъде в дефицит. Това не е бягане от отговорност, а внимателен подход.

Александър Симов: Медиите в България са зависими от правителството

– Г-н Симов, и в БСП ли смятате, че класацията на „Репортери без граници“ е манипулативна?

– Покрай дебата в парламента за свободата на словото някъде беше написано, че аз съм съгласен с оценката на Тома Биков, че класацията на „Репортери без граници“ е недействителна и невярна. Абсолютно безумие, тъй като аз повдигнах темата и няма как да не вярвам в тази класация, особено след като тя се прави на базата на журналистически мнения. Да, тя може да е субективна, но елементът на субективност присъства във всичко наоколо. С други думи – трябва да се обясни като как така евродепутатите от ГЕРБ гласуват за подобна резолюция в Европа, а в България колегите им от ГЕРБ казаха, че не вярват, че има нещо подобно. Те споделиха, че тази класация е невярна, а част споделиха и че тя не само е невярна, ами стоим много по-добре по отношение на свободата на словото спрямо страни като Малта, Словения, Словакия и Унгария.

– Имаше се предвид, че в част от гореизброените държави имаше убийства на журналисти.

– Има различни форми на репресия. Убийството на журналист е нещо кошмарно и наистина представлява репресия срещу свободата на словото. Но все пак случилото се показва, че у журналистите там има усещането, че могат да направят смели разследвания.

В България ситуацията е толкова безнадеждна, че дори и да искаш, няма да можеш да намериш човек, който да направи такива разследвания. Същото както навремето с прочутите български дисиденти – не намерихме и един роман в чекмедже. У нас се оказа, че никой не е писал за себе си, за да опише времето.

Същата сега е ситуацията с българската журналистика. В този смисъл на мен ми е наистина интересно – като как така в Европа сме едни – там вярваме в принципите, на които залага Европейският парламент, а тук сме други. Нещо повече – смятам, че в България трябва да доразвиваме подобни резолюции, защото сега всички знаем какво ще стане – резолюцията на ЕП от началото на май ще си остане на това ниво и тези препоръки ще бъдат захвърлени в кошчето за боклук още утре.

– Нали кабинетът пише медийни закони. Депутати от ДПС също.

– Медийният закон, който тихо се пише в Министерския съвет…, накрая като го сравним, ще се окаже, че правителството внася проекта на Делян Пеевски, макар и написан от Министерския съвет. С което не искам да кажа нищо лошо, проблемите са ясни на всички.

– Съгласен ли сте с изказването на Борисов, че проблемите на свободата на словото са си проблеми на самите медии.

– Как да се съглася? Това е да се каже, че проблемът на давещия се е проблем на самите давещи се. Точно обратното – такива изказвания показват, че имаме проблем със свободата на словото. Говорим за същия Борисов, който за да покаже какъв демократ е, беше написал писмо до главните редактори, за да ги пита дали ги цензурира. То по-ясна цензура от това, аз не виждам.

Най-големият проблем в България е, че липсват медии критични към правителството. Няма ги. Медиите в България в момента, в по-голямата си част, свирят в общ хор. Според мен тук проблемът е в собствениците им, но в какъв смисъл – те са зависими от правителството, или стават зависими от правителството, или стават подчинени на правителството. Което е началото или поне първият признак на олигархично общество.

– Как държавата държи медиите в подчинение?

– Държавата е най-големият рекламодател на практика. Нещо, което в софийските медии може и да не се вижда много, но хиляди пъти съм го наблюдавал в местните. Общината е най-големият рекламодател и тя спасява от фалит местните медии.

– Вие като законодатели какво ще направите?

– В интерес на истината трябва да се обмисли добре какво може да се предложи. Лично аз смятам, че може да използваме френския модел на държавна дотация на вестниците. Разбира се, това трябва да се обсъди. Вестникът с най-малко реклама, получава съответната дотация.

– Да кажем истината, тук всеки лъже с тиража, гледаемостта и пр. На този фон как може да се разпредели справедливо публичният ресурс?

– Признавам, не съм се занимавал с тази технология и трябва да помисля как може да стане, но съм съгласен, че трябва да има ясно разписани критерии как да се дава този публичен ресурс и къде точно се дава. Може би наистина трябва да бъдат задължени министерствата максимално широко да разтварят ветрилото, когато рекламират чрез обществени поръчки и когато разпределят евросредствата по медийните пера. Сега всички знаем къде отиват парите и какво се получава в България.

– В този смисъл нормално ли е да има и партийни медии?

– Съвсем нормално е да има. Този модел съществува от зората на медиите. Голяма част от тях възникват именно като партийни такива.

– Как отговаря една партийна медия на изискванията на Закона за радиото и телевизията за плурализъм и обективност?

– Какво ще рече обективност? Изискванията на ЗРТ за плурализъм и обективност не са достатъчно адекватни. Аз подхождам към обективността и плурализма така: не можем да ги търсим само в рамките на една медия. Това е все едно в „Медиапул“ да прочетем разтърсващ анализ срещу „Демократична България“, това няма как да стане. Въпросът е когато човек тръгне да търси в целия спектър от медиите, да намери различните гледни точки. Това е обективността – да има медии, изразяващи различните гледни точки, а не в една медия непременно след всяко мнение на едно лице да се търси друго, което да може да контрира първото. Т.е. партийната медия представлява една от гледните точки и като има зрители, има пазар за нея, ще има и кой да си я гледа. Ние трябва просто да актуализираме какво представлява обективността, защото виждам, че няма ясно разбиране у нас.

– Една от препоръките в резолюцията на ЕП е властимащи да не притежават медии, а всички знаем, че един от най-влиятелните издатели Делян Пеевски е депутат. Можем ли да изпълним тази препоръка?

– Това е една добра препоръка и разбира се, ако ще решаваме да я въвеждаме, трябва да го направим ефективно, а не да прехвърлим медиите на третата си братовчедка, която да ги движи. Това е проблем не само в България, в една Италия например имаха и продължават да имат сходен такъв. Но у нас той е най-очевиден. Дори и да приемем, че най-големият собственик на медии у нас е с блестящ морал, той няма как да ни гарантира, че медиите не защитават неговия интерес. Просто трябва да бъде принуден да избере – или си остава народен представител, въпреки че очевидно ежедневието на народния представител не му е интересно и значимо, или да си остане само медиен издател. Тогава няма да има кой копче да му каже.

_{Открийте ни във
Може да следвате „Отворен парламент“ и в}