След възходa на интернет в началото на 90-те години на миналия век, броят на населението в мрежата е нараснал от милиони до милиарди. В същия този период социалните медии са се превърнали във фактор в живота на гражданското общество в световен мащаб, а главните действащи лица в тях са от обикновени граждани, през активисти, неправителствени организации, телекомуникационни фирми, доставчици на софтуер, до самите правителства.

В последните години социалните мрежи са се превърнали в силен инструмент за влияние върху общественото мнение. Това естествено извежда един очевиден за управляващите въпрос: как всеобхватността на социалните медии и неограниченият достъп до тях засяга интересите на правителствата и каква трябва да е тяхната политика в това отношение.

Активисти по цял свят използват Facebook, Twitter, YouTube и още половин дузина социални мрежи, за да се състезават за любовта на масите и влияние сред тях. Някои от тях постигат успех, други инициативи просто биват забравени, три дни след като са стартирали. Осъзнали ли са силата им световните политически лидери обаче?

И докато масите са вече добре запознати с инструментите на социалните мрежи, световните водачи сякаш още нямат време да се обучат в тях и като че ли са все още „виртуално асоциални”.

Ако популярността в наши дни обаче е власт, то колко популярни в социалните мрежи са световните политически лидери?

Социалните мрежи дават лесен начин за „претегляне на популярността” на лидерите.

Направихме един бърз преглед на фен страниците на петима от световните политически лидери във Фейсбук, както и на техните акаунти в Туитър. Избрахме петимата ръководители, чиито държави са постоянни членове на Съвета за сигурност в ООН. Петимата лидери са начело на държави от клуба на „Притежателите на ядрено оръжие”, а самолетоносачите, които притежават, могат да разпространят съвсем не виртуално военното им влияние във всяка точка на света.

Лидерите, които избрахме са: американският президент Барак Обама, английският министър-председател Дейвид Камерън, френският президент Никола Саркози, руският президент Дмитри Медведев и китайският президент и генерален секретар на Китайската комунистическа партия – Ху Дзинтау.

Ето и резултатите:


На пръв поглед изглежда, че докато техните избиратели са масови потребители на социалните мрежи (дори талибаните отдавна се възползват от информационните възможности на Туитър – пример: „Атака срещу вражеска база. Двама френски натрапници убити. Един ранен“), световните политически лидери, които могат да използват потенциала на мрежите за влияние, все още не са включили тяхната мощ в арсенала си.

Изключение в разгледания случай прави американският президент Барак Обама. Фен страницата му във Фейсбук, както и акаунтът му в Туитър, са поддържани от администрацията на президента и непрекъснато биват захранвани с най-новата информация около неговата работа, а често и със случки от тези части на личния му живот, които са за показ пред избирателите.

Профилът на френският президент Никола Саркози, също се подържат от неговата администрация и биват редовно обновявани с информация относно дейността му.

Показателно е и нежеланието на британският министър-председател да използва Туитър. Страницата на Дейвид Камерън, който има 155 000 харесвания във Фейсбук, все още няма акаунт в Туитър. През 2009 г. самият той заявява следното по време на радио интервю: „Проблемът на Туитър е, че е твърде много „на момента“ и прекалено многото туитвания могат да направят човек да изглежда като пълен тъпанар“. Естествено изказването му незабавно се разпространява из Туитър и Камерън е принуден да се извини. Tри години по-късно той няма личен акаунт, но неговата администрация редовно публикува информация за дейността на премиера на официалния Tуитър канал на институцията @Number10gov, следван от над 1 900 000 потребители. Информационната политиката в Туитър, поддържана от премиерския офис, е представена подробно в специалния уеб сайт, създаден от администрацията на Даунинг стрийт 10:http://www.number10.gov.uk

В Китай достъпът до Фейсбук и Туитър е невъзможен, тъй като страниците са блокирани от правителството. Това се вижда и от броя фенове и последователи на китайския президент в двете социални мрежи.

Съществува пряка връзка между популярността на политическите фигури в социалните мрежи и броя на населението в ръководените от тях държави. Но тук следва да се отчете и фактът, че всеки един от посочените лидери има много фенове и последователи от всяка точка на света. Именно в това се крие красотата на използването на социалните медии. Те ни дават възможност да проследим доколко политическите лидери са разпознаваеми за интернет потребителите по света, доколко далеч може да стигне влиянието на техния „виртуален глас“.

В днешния глобален свят могат ли социалните мрежи да се превърнат в новия показател за измерване на световната мощ, която държавните водачи притежават?