Едно от най-сериозните предизвикателства пред публичните институции днес се състои в това, че те са длъжни да утвърждават принципите на демокрацията и да насърчават политическото участие на гражданите, в условията на една постоянно променяща се среда.

Интернет технологиите създават нови и по-големи гаранции за бързо и диверсифицирано получаване на информация, а също така и още по-широки възможности за консултиране и участие на гражданите в процеса на формиране на политики и вземане на  решения.

Блогът ”Отворен парлатент – граждански гласове” представи доклада за „Световните електронни парламенти“ от 2010г., чиято цел бе да установи доколко институциите на законодателната власт по света, прилагат инструментите на информационните и комуникационни технологии в своята дейност. За съжаление българският парламент не е взел участие в проведеното изследване. Това ни накара да създадем списък с въпроси (базиран на включените в изследването питания), който смятаме да отправим към българските депутати.

Дали те ще ни отговорят предстои да разберем.

След като новите информационни и комуникационни технологии от една страна позволяват предоставянето на повече и по-диверсифицирана информация на обществото, а от друга – създават нови възможности за гражданско участие в процеса на вземане на  решения, нормално е да се запитаме доколко българската законодателна власт се възползва от тях и има ли резултат от това?

Информира ли ни българското Народно събрание за своята дейност?

Българският парламент използва редица комуникационни методи в рамките на своята дейност, които на думи, би трябвало да поддържат информираност сред гражданите за това кой, какво върши в тази институция. Доколко обаче тези инструменти се използват ефективно и достигат ли въобще до българските граждани е отделен въпрос.

Един от основните информационни канали на българския парламент е интернет страницата на Народното събрание. В тази платформа са комбинирани различни информационни и комуникационни инструменти – търсачка, електронна библиотека, видео излъчвания на пленарните заседания и т.н.

Един от широко използваните инструменти в уебстраницата на парламента е изградената система от профили на депутатите, която показва различна информация за тях – членове на коя парламентарна група са, в какви комисии работят, какви законопроекти са внасяли и т.н. Поддържа се и статистика за това, какви питания са отправяли народните представители в рамките на парламентарния контрол.

Подробна информация за самите депутати до момента на влизането им в парламента не е налична. Липсва документна база за техните автобиографии, а по-голямата част от публикуваните електронни пощи на депутатите, които би трябвало да служат за връзка на гражданите с тях, на практика не се използват активно.

В раздела „Законодателство“, уебстраницата на българския парламент предоставя информация за внасяните законопроекти и приеманите закони. Създадена е възможност за публикуване на текстовете на законопроектите в два различни формата – PDF и RTF.

Безспорно тази практика значително улеснява търсенето на информация. Интересно е защо обаче само една част от текстовете на предлаганите законопроекти се публикува на уебстраницата, когато явно съществуват условия това да се прави и за останалите?

В световен мащаб един от най-използваните инструменти е видео предаването или т.нар. „стрийминг“. Ето защо не е учудващо, че уебстраницата на Народното събрание предлага възможност за наблюдаване на пленарните заседания. Те се провеждат в сряда, четвъртък и петък от 9.00 до 14.00 часа. Тук обаче възниква отново въпрос. Защо този инструмент се прилага единствено спрямо пленарните заседания, а не се прилага спрямо работата на постоянните комисии към парламента, където на практика се създават в най-голяма степен българските закони?

Могат ли новите интернет технологии да увеличат възможностите за гражданско участие в дейността на Народното събрание?

Най-добрите инструменти на информационните и комуникационни технологии са интерактивни – онлайн дискусии, анкети, електронни петиции, онлайн консултации по различни въпроси, консултации по законопроекти и т.н. Новите технологии позволяват освен простото информиране на гражданите, така и осъществяването на обратна връзка и участието им в политическия процес.

Интерактивните инструменти за връзка с гражданите липсват от страницата на българския парламент. Това не е само български проблем – в доклада от 2010г. за Електронните парламенти по света се посочва, че значителна част от използваните към момента инструменти са еднопосочни – с други думи те не предоставят възможност за т.нар. „обратна връзка“ с гражданите. При тяхното използване посланието се предава в посока към обществото, но механизмите за отчитане на начина, по който хората реагират от получената информация, липсват.

На страницата на Народното събрание съществува раздел „Обратна връзка“ –   създадени са възможности за автоматизирано проследяване на редица от дейностите на парламента през системата RSS, отговоря се на най-често задаваните въпроси (точно пет на брой, сред които: „Как мога да ползвам Библиотеката на НС?“ и „Къде мога да закупя Държавен вестник?“ и др.), контакти към Информационно-административния център на НС и т.н. Всъщност отново става въпрос за информиране на обществеността, а не за механизъм за гражданско участие в процеса на вземане на решения.

Предвидена възможността за провеждането на анкети чрез т.нар. електронна анкетна карта. От началото на 41-то Народно събрание, този инструмент се е използвал само два пъти и то по въпроси, които нямат непосредствено отношение, към законодателния процес (едната анкета е свързана с качеството на услуги, предоставяни от администрацията на НС, а другата – с изграждането на финансова рамка на ЕС за периода 2014-2020). Резултатите от тези допитвания не са представени на сайта на парламента.

Българските народни представители следва да знаят, че по света съществуват и други методи, които пресичат еднопосочната бариера на разпространение на информацията и дават възможност за гражданско участие в процеса на вземане на решения. Такива могат да бъдат индивидуалните блогове на депутатите, които позволяват на гражданите предварително да се запознават и да коментират позициите на избраните от тях народни представители.

Осъществяването на  електронни допитвания и консултации по внасяните в Народното събрание законопроекти е добър инструмент, подпомагащ както дейността на парламента, така и политическата ангажираност сред гражданите.

Сериозно внимание би следвало да се обърне на присъствието на парламента в социалните мрежи  Facebook, Twitter, Youtube и т.н. В момента българският парламент отсъства от там. Блестящ пример за използване на социалните медии за връзка с гражданите е британският парламент – с наситeно присъствие във Facebook и Twitter, където се анонсират предстоящи дебати и питания към членове на кабинета, качват се линкове към видео от заседания на комисии и изслушвания.

Страх от социалните мрежи или лоша законодателна уредба?

Недоверието на повечето институции към социалните уебстраници е разбираемо, тъй като възможностите, които те предлагат все още не са напълно изследвани и не могат да бъдат ясно определени.

Безспорно е обаче, че появата на този тип уебстраници добави фундаментално нови канали на общуване между хората и между тях и институциите. Само за 7 години от своето съществуване, броят на активните потребители на Facebook надмина 840 милиона души.

В случая с българския парламент обаче става въпрос и за дефицит на правни норми, които да поставят законодателния орган в една по-активна позиция. Прегледът на Конституцията и на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, демонстрират подход на ограничаване на възможността за българските граждани да участват в политическия процес.

В своя член първи, Конституцията прокламира, че цялата държавна власт произтича от народа и че тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите предвидени в тази конституция. Същевременно нито Конституцията, нито Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание предвиждат работещи механизми за гражданско участие в процеса на вземане на решения от Народното събрание.

Постоянните комисии на Народното събрание не са орган за връзка с избирателите, а са орган за осъществяване на парламентарен контрол, върху изпълнителната власт. Временните комисии на Народното събрание се избират за проучвания и анкети по конкретни въпроси, като също не са орган за връзка с избирателите.

Подходът е преди всичко административен – всеки е длъжен да се яви и да докладва пред Народното събрание, ако бъде призован за това, но няма задължение комисиите към Народното събрание да проучва потребностите на избирателите и да се съобразява с тяхното мнение по един или друг политически въпрос.

На практика влияние върху законодателния процес гражданите могат да оказват само при първоначалното публикуване на проект на нормативен акт на страницата на съответното министерство, което го е изготвило, преди приемането на решение от МС и изпращането му в Народното събрание.

Известно е, че за да се избегне дори тази възможност за гражданско участие, особено чувствителни законопроекти се внасят от народни представители, а не от Министерски съвет само за да не бъдат предварително публично оповестени. Пример в това отношение бе изработването, внасянето и светкавичното приемане на текстовете на новия Изборен кодекс.

Според Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, заседанията на постоянните комисии са открити. Гражданите могат да присъстват на тези заседания, но при спазване „режима на достъп до Народното събрание”. Всеки член на ръководството на постоянна комисия може да покани за участие в нейно заседание отделни физически лица или представители на юридически лица но те трябва да имат „отношение към разглежданите въпроси от комисията”.

Представители на граждански, синдикални, съсловни и браншови организации, по тяхна инициатива имат право да присъстват на заседанията на комисиите, да представят свои писмени становища и да вземат участия в разисквания по разглежданите проекти на актове на Народното събрание, но отново само по въпроси „отнасящи се до предмета им на дейност, при спазване на режима за достъп до Народното събрание”.

Подобна законодателна уредба пречи на българския парламент да бъде активен спрямо българските граждани.

Може ли законодателен орган, който не е активен да бъде интерактивен?

Какъв е смисълът от електронните анкети, отчитането мнението на избирателите, предварителното публично консултиране на политиките и широкото използване на интернет технологиите, в случай, че нормативната уредба има коренно различна философия?

Задължението, записано в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, че “постоянните комисии правят оценка на прилагането и ефективността на законите” (чл. 26, ал. 2) –  всъщност няма нищо общо с  практиката на българския парламент. Явна е слабостта на българското Народно събрание да осъществява обратна връзка и оценка на ефекта от приеманото законодателство.

Без промяна на „правилата на играта”, трудно може да очакваме интерактивен парламент. А дотогава можем поне да се запознаем с добрите примери по отношение на използването на социалните мрежи (и преди всичко на Facebook) в дейността на парламентарните институции по света.

Много добра е практиката на Европейския парламент. На своята Facebook страница ЕП публикува различни новини и провежда дебати с гражданите на ЕС. Изразявайки ежедневно своите послания и насърчавайки политическия дебат в социалните мрежи, Европейският парламент успява да си изгради репутация на надпартийна институция, отворена към диалог и генерираща информация, която лесно може да бъде споделяна с гражданите.

(Таблицата представя набор от различни информационни и комуникационни инструменти и това, доколко те се прилагат от българския парламент. Щракнете за по-голямо изображение)