Малко преди настъпването на 2019 г. си говорим със Стефан Манов (С.М.). Живее в Тулуза от 24 години. Занимава се с научно-приложна дейност в частна фирма. На изкушените от изборните теми, Стефан е познат като експерт, активист и застъпник за изборните права на българските граждани зад граница и тяхното равнопоставено представителство. За мен Стефан е и живата история на изборите зад граница. Визионер, с ясна позиция какво е необходимо да се промени и какво може да се направи законодателно и практически за подобряване на процеса. Участник в Инициативния комитет “Гласувай без граници”.

Следи отблизо развитието и идеите за промени в Изборния кодекс.

Какво ти е мнението за последните идеи за промени в Изборния кодекс?

С.М.: Този закон за изменение и допълнение (ЗИД) като цяло е мъртвороден. Проектът не е удобен в цялост за никоя от партиите в парламента и във вида си категорично не може да събере мнозинство за приемането му на второ четене, така че вероятността е голяма доста неща да бъдат променени между двете четения. Дори вносителите на законопроекта, които всъщност не са авторите – на голяма част от текстовете автор е член на ЦИК, не го носят в сърцето си. Известно е, че ГЕРБ отстъпва при натиск и протест – виждаме го всяка седмица. Ако има обществен натиск, може да променят позицията си и по този законопроект.

Да припомним, в проекта има заложени три основни промени :

1. Премахване на номерата пред партиите в изборната бюлетина. Това вече е обречено. Самият вносител Данаил Кирилов каза, че ще го махнат. Това беше вид образователен ценз за електората на ДПС и част от този на БСП и няма как да се случи.

2. Машинното гласуване и идеята да бъде намален кръгът от секции, в които то се провежда – само за секции с над 300 избиратели, като броят – не по-малко от 1000, и местоположението им да бъдат определени от ЦИК. Тук има съпротива от страна на ДПС и БСП, а и от президента и най-вероятно текстът също ще претърпи промяна. Но ясно е, че ще има някакви ограничения на секциите с машинно гласуване, защото нямат готовност да организират машинен вот в 12 000 секции. Вероятно ще се стигне до някакъв компромис. Има и една подробност, която е абсолютна самоинициатива на представители на ЦИК, а именно да бъде натоварено “Информационно обслужване” с предоставянето и обезпечаването на машинното гласуване. Това е юридически абсурд. Не може да предопределиш в закон името на една фирма, било то държавна, да спечели обществени поръчки. Впрочем, самият Михаил Константинов, който е председател на Борда на директорите на “Информационно обслужване”, не е бил консултиран и след като е разбрал, се е изказал против. Той заяви, че нямат този капацитет и не могат да се занимават с това. Знае, че това е риск всичкият гняв да се стовари върху гърба му. Така че и това ще отпадне.

3. Третото нещо, което е нарочено за промяна, е електронното дистанционно гласуване. Предвижда се да бъде „отложено“ за неопределено време, всъщност мек начин да бъде погребано. Формалният претекст е поредното – четвърто отлагане на въвеждането на т.нар. електронен идентификатор, предвиден да се поставя в чип в личните карти, заложен в един морално остарял още при приемането му Закон за електронната идентифкация. Който закон стои на трупчета откакто е приет преди две години и половина и реално не се изпълнява. За съжаление,  в момента подкрепа за електронното дистанционно гласуване няма отникъде. ДПС и БСП са традиционно против. ГЕРБ никога не са били много ЗА, макар да твърдят обратното. И ще го използват вероятно за разменна монета. Всъщност, ГЕРБ са се изпекли в годините да намират този компромис, с който да се потуши леко недоволството и същевременно да си постигнат целта. Типичен пример беше ограничението от 35 избирателни секции като таван в страните извън ЕС, прието през 2016 г. след кризата с вота в чужбина. Да припомним историята. Тогава, през април 2016 г., при поредната ревизия на Изборния кодекс, първоначално и изненадващо в зала ГЕРБ подкрепиха текста на Патриотите забраняващ фактически гласуването зад граница, след като го бяха отхвърлили в комисия. Последва неочакван за тях мощен обществен натиск – както от български граждани зад граница, така и от гражданското общество в страната, от свободната журналистика, много активно се намеси Омбудсманът и усещайки бурята, премиерът промени позицията на ГЕРБ и те отстъпиха. В парламента някак си се изработи компромисът „35“: хем да се угоди на едната страна – Патриотите, че вотът в Турция ще е механично ограничен чрез малкия брой секции до около 35 000, хем да се потуши недоволството на българските граждани зад граница. Така ще стане и с електронното дистанционно гласуване. Официалната линия ще е: “Да, разбира се, че сме твърдо за, но не сме готови, ето електронната идентификация в личните карти се забавя. Ами ще го отложим. В никакъв случай не го отменяме.” И точно тук е разковничето на проблема, ако се върнем малко назад. Позицията на ЦИК е, че докато няма електронна идентификация в личните карти, не може да извършат нищо по подготовката на пилотната система за е-вот и реализирането на заложените в Кодекса три експеримента. ЦИК разглеждат дейността като пакет. Моята теза е, че електронната идентификация не трябва да спира процеса по подготовка на електронното дистанционно гласуване. Ако оприличим изработването на системата с това на един автомобил, то ключалката – електронната идентификация, е само една част, един модул от автомобила. Не пречи ние да си сглобим купето, двигателя, да сложим седалките и т.н. А като стане всичко готово, най-накрая да монтираме и електронната ключалка във вратата. А от ЦИК казват: “А, не, докато го няма този електронен ключ, ние нищо не пипаме.” В момента „тече“ един проект с европейско финансиране на ДА “Електронно управление” (ДАЕУ) в размер на 1.5 милиона лева да се разработи пилотната система. Обаче той фактически е „на трупчета“ и абсолютно блокиран. Имаше обявено тихомълком в разгара на миналото лято обществено обсъждане на техническото задание, по което да се стартира обществената поръчка. Но всичко оттогава е замръзнало. Апропо, на сайта за обществено обсъждане никой не написа нито един ред коментар относно тази техническа спецификация. ДАЕУ си изми ръцете, а беше обещала да търси широк дебат с експерти, с гражданско общество и т.н. Сега предложението на ГЕРБ е просто да отложат законодателно процеса във времето, така че да обосноват липсата на всякакво движение по този въпрос. Което на практика означава, както казах, е-вотът да бъде погребан. Но тук става дума за проект с европейско финансиране, за който се дължи отчет пред европейските институции в т.ч. пред ОЛАФ, при нужда. А предстои и смяна и на състава на ЦИК, та ще видим.

Има ли полезен ход?

С.М.: Аз все още смятам, че имаме полезен ход. Този полезен ход е да се съгласим с част от това, което искат управляващите, а именно да няма електронно дистанционно гласуване на евроизборите през май (то е и невъзможно технически вече). Но от друга страна да използваме момента на отваряне на темата и на Изборния кодекс и да разкачим въпроса за електронната идентификация, която се предвижда да има някога в чип на личните карти, от този за електронното гласуване. Т.е. да може да продължи да се работи по изграждането на пилотната система, така че да се правят експерименти с наличните системи за електронна идентификация, като КЕП (квалифициран електронен подпис) и защо не и други по-развити системи като биометричната идентификация чрез лицево разпознаване или пръстов отпечатък. Тези две технологии се използват вече много широко по света. Много гранични пунктове са оборудвани с такива системи за разпознаване на паспортите и пропускане на пътника без участието на граничен служител, само по биометрична идентификация. Да не говорим за мобилните апликации в смартфоните, най-често на банки, където идентификацията също е лицева или с пръстов отпечатък. Редица онлайн банки откриват банкова сметка само дистанционно без физическо посещение на офис, чрез биометрична идентификация – сравняват се показания от лицето личен документ на камерата с неговото лице. Нашата система е практически напълно подготвена още от въвеждането на новите лични документи от 2006 г. От една страна, абсолютно всички български граждани, които имат лична карта, имат и сертифицирана снимка в базата данни на МВР, тъй като снимките се правят на място, от държавен служител на MВР или, зад граница, на дипломатически и консулски представителства (ДКП). Има и огромна база данни от пръстови отпечатъци на всички български граждани, които са получили паспорт (за лична карта пръстовите отпечатъци не са задължителни). Така че при добро желание, можем да направим електронно дистанционно гласуване не само без електронна идентификация в личната карта, но даже без всякакъв личен документ, защото системата може да сравни лицето през уеб камерата с наличните снимки в базата данни на МВР. Това беше демонстрирано като възможност през трите дни симулации на електронно дистанционно гласуване миналия декември 2017 г. от една чужда фирма. Нищо не пречи това да се прави като експеримент и да се разработва. Нещо повече, преди няколко месеца МВР беше обявило обществена поръчка за изработване и въвеждане на система за лицево разпознаване чрез камерите по улиците за целите на сигурността и борбата с тероризма. Т.е. не само че това не е някаква утопия, а се работи по него. Защо за борбата с тероризма това да може да се въведе, а за е-вота да не може да се ползва? За съжаление, тълкуването от ЦИК на текстовете на Изборния кодекс обвързва електронното дистанционно гласуване със Закона за електронна идентификация (ЗЕИ). С всяко отлагане на ЗЕИ, се отлага и електронното дистанционно гласуване. Ето сега се отлага за 2020 г.

Този модел е заимстван от естонския модел и е на около 15 години вече. Няма защо ние тепърва да се впускаме да разработваме нещо, което е с 15 години давност и практически вече е морално остаряло. Впрочем, в Естония нещата еволюират, защото този способ на идентификация има доста недостатъци. Например, чисто практически изисква ползването на компютър и външно устройство – четец, в който се поставя личната карта за да се прочете информацията от вградения чип. Дори системата да бъде въведена, какво ще се получи – от една страна, ти няма да си смениш личната карта ведната с нова с чип, а чак когато валидността ѝ изтече, особено ако е валидна още дълги години и особено ако живееш зад граница, където подмяната на личен документ е безкрайно ходене по мъките. От друга страна, за да работи тази система, ти трябва четец, а такъв в момента никой няма, а и струва някакви пари. Да не говорим, че от смартфон не можеш да гласуваш, пак заради четеца. С други думи, изначално системата се оказва силно ограничена и не позволява лесно и масово включване на желаещите в процеса на електронното дистанционно гласуване. Тази система за четене на чипове работеше в зората на е-банкирането в някои банки, знам за такива във Франция и Белгия, вероятно и другаде. Обаче се оказа, че това е изключително тромаво и хората не го възприемат. И лека полека всички банки изоставиха този вид идентификация с карта с чип и минаха на двуфакторна защита с телефонен номер и смс. Така, освен паролата, която имаш за влизане в твоята сметка и която е фиксирана, за да извършиш дадена операция, трябва и код, който получаваш на телефона и който е валиден няколко минути. Така че, това с четеца вече отпада. Не се смята за технология, която е надеждна. Смарт телефоните с пръстов отпечатък и лицево разпознаване въведоха нов тип идентификация и нова степен на сигурност и защита.

В конкретния случай, смятам, че сега, между първо и второ четене на промените в Изборния кодекс, има възможност да се активираме и подобно на кампанията през 2016 г., да потърсим съдействие от институциите. Например от Омбудсмана, която вече неколкократно се ангажира с каузите на изборните права на българските граждани извън страната, в т.ч. и в подкрепа на електронното дистанционно гласуване. Разчитайки на нейното медийното присъствие и популярност, да разбуним темата, както и да внесем чрез нея ЗИД с конкретни текстове (макар Омбудсманът да няма пряка законодателна инициатива). По този начин можем не само да привлечем вниманието на общественото мнение, но и да дадем работеща алтернатива с компромис. А компромисът е – ОК, отлагаме електронното дистанционно гласуване, няма да е сега на евроизборите. Но стартираме експерименти на частични избори и го правим с това, което е налично като КЕП и разработваме паралелно биометрично разпознаване. Даваме няколко алтернативи. А защо не и със “scratch” карта да се получава парола, но след това да се ползва многофакторна защита за гарантиране сигурността на вота. Важно е да се отвори процесът, да се изграждат модулите и сглобява автомобилът, да се тества, да се подобрява, все пак да правим нещо, защото сега всичко е замразено.

Обратно на това, което някои противници на електронното дистанционно гласуване твърдят, то гарантира по-висока степен на защита срещу масово купуване и реализиране на купени гласове отколкото хартиеното. Защото лесно може да се направи технологичен и финансов „праг“, достатъчно сложен и скъп, така че брокерите да нямат сметка да го преодоляват и да се впускат в рискована операция, без гаранции за успех, че и оставяща електронно следи в системата. Все още е по-лесно с 20-30 лева да напазаруваш избиратели.

Да разбирам, че ти виждаш още смисъл да се опитва за електронно дистанционно гласуване и конкретно за българските граждани в чужбина?

С.М.: Има смисъл. Като алтернатива. Защото трябва да има алтернатива на физическите секции извън страната. По простата причина, че първо физическите секции не могат да бъдат безкрайно много. Второ, имаме доста разпръснати общности, които трудно се събират на едно определено място. При което, хората в САЩ, Канада, Австралия… реално не могат да сформират физически секции. Според мен това са и основните целеви групи зад граница. И като се мисли за това каква да е системата за е-вот, трябва да се мисли именно как тя ще стигне до целевите групи, лесно ли те ще получат електронен идентификатор за гласуване. За гласуващите в страната също има конкретни ползи. Голям брой от хората в България не са извършили необходимите постъпки по гражданската си регистрация и живеят в големия град, а същевременно нямат адресна регистрация там и не могат да гласуват. Утежняването на адресната регистрация с “Кодекса Фидосова”, което беше запазено и в “Кодекса Манолова”, (трябва да представиш нотариален акт или договор за наем, ако не си собственик, нотариално заверени пълномощни от собственика и т.н.), толкова проблеми създава, че никой не е поощрен (освен в някои градове по морето и в по-малките градове с “изборен туризъм”) да си изчисти състоянието по Закона за гражданска регистрация. Просто се създават такива спънки, че хората не го правят. Само брокерите на гласове и “изборни туристи” (в местните избори, където има смисъл) са мотивирани да преодолеят процедурата. И в изборния ден има много хора, които не могат да гласуват, защото не се намират на адреса, вписан в личните им карти. Този проблем се решава с електронното дистанционно гласуване. Електронното гласуване е възможност колкото за българските граждани извън страната, толкова и за младите мобилни българи в страната.

Естествено, е-вотът не е панацея. Има рискове, но една постепенна работа по въвеждането му, по провеждането на експерименти, чрез необвързващ вот, ще дадат възможност на хората да го усвоят и да придобият доверие в този начин на гласуване. Защото в изборния процес има две неща, които са важни – едното е реалността на ситуацията, но второто и много по-важно, е доверието в процеса. Защото можем да направим перфектен процес, но ако го няма доверието в т.ч. и в крайния изборен резултат, все едно нищо не сме постигнали. Дори крайният изборен резултат да е математически верен, няма ли в него доверие, няма и легитимност на избора в съзнанието на хората. Обратно, в държавите, в които има доверие в крайния изборен резултат, не е странно, че обикновено системата е с доста фактически пробойни. Например във Франция никой не пази валидните бюлетини от избора след преброяването им и оформянето на изборния протокол. Те се изхвърлят в коша моментално. Протоколът се носи в нощта само от председателя на секционната избирателна комисия. Другите членове на комисията бързат да се приберат вкъщи. Даже някои се подписват на празен протокол, че бързат (смее се). Виждаме, че две от най-чувствителните теми в българския процес – бюлетините и протоколите, са решени по коренно различен начин. Но не съм чул някой да постави под съмнение избора на президент. Да, понякога има касирани избори за депутати. В състояние на мажоритарен вот, когато разликата между победителя и победения е няколко (десетки) гласа, има обжалвания от страна на загубилия кандидат, има касирания и повторни избори. В масовия случай обаче, няма съмнение у избирателите, че вотът им е честно отразен.

А какво мислиш за идеите за гласуване по пощата?

С.М.: Гласуването по пощата е една голяма глупост, защото в български условия то създава огромни възможности за манипулиране, за купуване на гласове. Толкова е просто да обиколиш махалата и да събереш пликовете с бюлетините и изгласуваш колективно 200-500-1000 гласа. Това е отваряне на вратата към една яма за подкопаване на доверието в изборния процес. Голяма грешка. От друга страна, регистрацията за гласуване по пощата, получаването на бюлетини, връщането им с писмо и т.н. е тромаво и тежко, доста несигурно. Поради което няма да сработи масово в чужбина. Т.е. това гласуване нито ще помогне някому, нито ще бъде възприето от общественото мнение.  То няма никакъв шанс да бъде прието от депутатите.
______________
Останалата част от разговора ни със Стефан Манов ще може да прочетете утре.