Напънала се планината и родила мишка
юли 24, 2017
Спазват ли депутатите Закона за нормативните актове? – 2
септември 4, 2017

Три поуки от Асеновград

Помните ли как едни хора в Гърмен силно слушаха музика и как общината разреши този проблем преди две години? Разреши го, като тръгна да събаря къщите на техни съседи. Връзката между причина и следствие не е точно перфектна, но подходът се практикува изненадващо често. В Асеновград миналият месец например. Там едни хора пребиха други хора на един язовир, а общината намери същото своеобразно решение в отговор: събори къщите на едни съседи на побойниците.

Двата случая не са единствени, а просто са най-медиатизирани. България е пълна с места, на които възникват конфликти с участието на роми и към които властите прилагат един и същи подход: проверяват дали ромските къщи са законни, като предварително знаят, че те не са. После викат багерите и ги събарят. Географията няма значение, както няма значение и естеството на конфликта. Само резултатът е все същият: нито музиката спира да гърми, нито побоите са гарантирано предотвратени, но затова пък в страната има нови и нови семейства без покрив и съответно деца, лишени от училище. Няма нужда да си голям специалист, за да видиш очевидното: този подход е колкото пагубен, толкова и осъден да се повтаря до безкрай, ако управлението е поверено все на хората, изобретили

багера като решение

Първата поука от Асеновград е именно тази: ще има втори Асеновград. А също и трети, и четвърти, и пети. Ще има (взаимни) побои, (взаимен) страх, хора без дом, полиция на всеки ъгъл и нито сантиметър подобряване на средата. Гарантирано е от ГЕРБ. Дори двойно гарантирано. Проблемът не е само в неумението, демонстрирано трети мандат, а също и в готовността да повериш интеграцията на малцинствата тъкмо на човек, който се бори против малцинствата. В Европа има няколко държави, чиито мнозинства допуснаха фаталната грешка да се съюзяват с крайните десници, но България е единствената от тях, която в допълнение към самия съюз направи и друго: повери на ултранационалистите именно сферата, която те с радост биха закрили. Няма нищо изненадващо, че вицепремиерът Валери Симеонов потушава етнически спор, като заема страна в него – последното, което едно далновидно управление би следвало да извърши в разгара на криза. Просто самият Симеонов е последният човек, от когото следва да се очаква далновидност, баланс, търсене на равенство и стремеж към успокояване на страстите. Симеонов никога не е криел какво мисли за ромите. Оттук нататък въпросите са към ГЕРБ: този човек въпреки позицията си ли е назначен на този пост, или тъкмо обратното – заради нея? И в двата случая

сметката ще плати цялото общество

Втората поука от Асеновград е, че обществото все повече се разминава с доверието си в правосъдието. Това, което стана край язовир 40-те извора е класически криминален сюжет, макар и този сюжет да е усложнен от етническия характер на нападенията. Той би следвало да се обсъди в съдебната зала и виновните да бъдат наказани по съответния ред. Вместо това твърде много разбунтувани жители казваха пред телевизиите, че очакват “кметът да накаже виновните”. В това очакване има две новини, не една. Проблемът дори не е в това, че на местната власт се придават функции на съдебната. Бихме могли да предположим, че авторитетът на кмета просто е толкова висок, че замъглява знанието за неговите законни функции. Но всъщност точно там е проблемът. Кметът на Асеновград би следвало да е компрометиран в очите на своите съграждани, защото е обвиняем по две тежки престъпления – едното, че е участвал в присвояването на 80 000 лева, а другото – че е допуснал събарянето на сграда, част от групов паметник на културата. Но по всичко личи, че много жители на Асеновград имат двоен проблем със съдебната система: не ѝ вярват нито когато я търсят за въздаване на справедливост, нито когато тя самата търси някого, за да му потърси отговорност.

Със същия успех можем да предположим и друго: че щом справедливостта изглежда непостижима, очакването от кмета е всъщност

очакване на отмъщение

След като е предпоставено, че побойникът няма да си плати с глоба и затвор по съдебен ред, поне кметът да му събори къщата. Разсъждение, което е колкото правдоподобно, толкова и присъда само по себе си. Единственото спасение от пагубното му разпространение из страната е превръщането на съдебната система в работещо – и то безкомпромисно работещо – тяло.

Третата поука от Асеновград е в това, че когато властите са подбрани по качества, странични на интелектуалните, те твърде късно добиват капацитета да взимат добрите решения, а обществото изпуска ценно време, в което да се развива. Чуйте какво казва през юли 2017 председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов: “Има невероятно образовани роми”. Изречението е казано по БНТ с намерението да илюстрира едно добронамерено откритие на самия Цветанов: участвайки в среща, организирана от американски донори, той общувал с представители на ромската общност, установил високата им образованост и се е почувствал готов да привлече и зрителите към своята изненада. Той добави към нея твърдението, че “такива хора” трябва да се дават за пример.

Това интервю се нуждае от по-специален анализ, отколкото изглежда. Първо, само преди 6 години, през ноември 2011, Цветанов твърдеше обратното: че няма формирани ромски лидери, които да реализират политиките за ромска интеграция. Това не беше вярно тогава, както не е вярно и сега. Просто Цветанов от 2011 не е бил подготвен по тази тема, а и не е знаел, че липсата на знание в управлението се компенсира с привличане на експерти. През 2017 Цветанов все така не е натрупал знание и все така не се осланя на експерти, а точно обратното – привижда в крайната десница експертния капацитет, на който тя е всъщност противник. Но

малка стъпка напред е все пак направена

Цветанов е вече готов да добие емпиричен опит и въз основа на него да направи извод, валиден за управлението: че образованият ром съществува и че той следва да бъде сочен за пример.

В същото интервю Цветанов казва и това, че етническите българи също извършват престъпления [и затова не бива да се смята, че всяка престъпност е непременно ромска]. Такова твърдение рядко се изразява от толкова висока трибуна, така че заслужава да бъде чуто с максимално внимание. Но не и без едно напомняне: че шестте години, извървени от Цветанов към това изречение имат своята цена за обществото. За шест години нагласите към ромите чувствително се влошават, защото политическият и медийният мейнстрийм са се озовали встрани от отговорната реч.

Според социологическия екип на “Отворено общество” през 2013 година например 46 % от българите са казвали, че чуват реч на омразата, която в 91 % от случаите е била насочена срещу роми и се е дочувала “често” или “много често” от страна на 64% от запитаните. През 2016 година отговорът на идентични въпроси е бил следният: 58 % са чували реч на омразата, която в 92% от случаите е била насочена срещу роми и се е дочувала “често” или “много често” от 77 % от запитаните.

Социолозите в Галъп Интернешънъл пък откриват, че

личният опит на българите с престъпността

се разминава с обществената преценка за ромите. През 2015 година 20 % от хората са твърдяли, че са пострадали лично от роми. Но три или четири пъти повече хора са предпоставяли ромите като външни на обществото: над 60 % тогава са заявили, че ромите не могат да се интегрират, каквото и да прави държавата по този въпрос, над 70% са казали, че не биха приели ром да им бъде началник, нито политически представител, а над 85 % са били убедени, че не биха приели брак с ром. Тези данни са по-високи спрямо отговорите на подобни въпроси, зададени през 90-те години, твърдят социолозите. И ако зад всички тези данни и наблюдения не прозира почти никакъв позитивен щрих, причината най-вероятно е банална. Тази, например, че отношенията между роми и българи, незаконното строителство и речта на омразата са резултат от всичко, което и без етническо напрежение трови живота в страната през последния четвърт век: липсата на правосъдие и липсата на отговорно политическо представителство.